Спомени от полунощ

стъпи на платното. Бе на средата на улицата, когато от съседната пресечка се зададе черна лимузина със запалени фарове и като гигантско, загубило ума си чудовище, се понесе към него. Ставрос замръзна на място. Много късно бе да се отдръпне. Чу гръмотевичния рев на мотора и усети как някаква сила го блъска и раздира тялото му. Безумна болка го прониза, след което настъпи пълен мрак.

Наполеон Котас имаше обичай да става рано. Радваше се на няколко часа самота преди напрежението на деня да го е притиснало. Закусваше винаги сам и докато се хранеше, преглеждаше сутрешните вестници. Тази сутрин няколко заглавия спряха вниманието му. Премиерът Темистоклис Софулис бе сформирал нов петчленен коалиционен кабинет. Трябва да му изпратя поздравление. Въоръжени отряди на китайските комунисти бяха стигнали северния бряг на река Яндзъ. Хари Труман и Олбън Баркли бяха встъпили в длъжност като президент и вицепрезидент на Съединените щати. Разгърна вестника на втора страница и кръвта му се вледени. Едно съобщение привлече погледа му:

„Господин Фредерик Ставрос, съдружник в известната адвокатска фирма «Трицис и Трицис», бе блъснат от кола снощи и загина на място на излизане от черквата Капникарея. Свидетелите заявили, че колата била черна лимузина без номера. Господин Ставрос бе важна фигура по време на вдигналия голям шум миналата година процес срещу Ноел Паж и Лари Дъглас по обвинение в убийство. Ставрос бе защитник на Лари Дъглас и…“

Наполеон Котас вдигна очи от вестника. Застинал на стола, той съвсем забрави закуската си. Злополука. Наистина ли беше злополука? Константин Демирис му бе казал, че няма защо да се тревожи. Твърде много хора бяха направили грешката да повярват на привидните обещания на Демирис. Котас взе телефона и поиска да го свържат с него.

— Чете ли сутрешните вестници? — попита Котас.

— Не. Не съм още. Защо?

— Фредерик Ставрос е загинал.

— Какво?! — Коста изглежда наистина се изненада. — Как така?

— Бил убит снощи от кола, чийто шофьор избягал.

— Боже господи, Леон! Колко жалко! Хванали ли са шофьора?

— Не, не още.

— Може би ще успея да понатисна малко полицаите. В днешно време вече нищо не е сигурно. Всъщност какво ще кажеш да вечеряме заедно в четвъртък?

— Нямам нищо против.

— Значи решено.

Наполеон Котас бе известен със способността си да разгадава истината. Константин Демирис се изненада съвсем искрено. Няма нищо общо с гибелта на Ставрос.

На следващата сутрин преди да се качи в кантората Наполеон Котас прибра колата си в частния гараж на фирмата. Тъкмо се беше запътил към асансьора, когато някакъв младеж изникна пред него.

— Имате ли огънче?

Неизвестно защо в главата на Котас светна сигнал за тревога. Какво правеше този непознат в гаража?

— Да, разбира се — отвърна Котас и без никакво колебание стовари куфарчето си върху лицето на младежа.

— Мамка ти! — изкрещя от болка непознатият, след което бръкна в джоба си и извади пистолет със заглушител.

— Ей! Какво става там? — чу се глас.

Униформеният пазач тичаше към тях.

Непознатият се огледа и побягна през отворената врата.

— Добре ли сте, господин Котас? — попита разтревоженият пазач.

— Да… — задъхано отговори Котас. — Добре съм.

— Какво се опита да ви направи?

— Не съм съвсем сигурен — бавно отговори Наполеон Котас.

Това е просто съвпадение, мислеше Котас, докато влизаше в кантората. Нищо чудно този човек да бе най-обикновен крадец. Но защо му беше пистолет със заглушител? Не, той искаше да ме убие. И Константин Демирис естествено ще се престори на много изненадан, когато научи за смъртта ми, също както при смъртта на Фредерик Ставрос.

Трябваше да го предвидя. Демирис не е човек, който поема рискове. Никога няма да остави нещо недовършено. Но сега аз ще го изненадам.

Секретарят на Наполеон Котас се обади по уредбата:

— Господин Котас, след трийсет минути трябва да сте в съда.

Днес трябваше да пледира в процес за масово убийство, но бе прекалено разстроен, за да се яви в съда.

— Обади се, моля те, на съдията и му кажи, че съм болен. Намери някой от съдружниците, който да ме замести. И вече ме няма за никого.

Извади един касетофон и се замисли. Сетне започна да говори.

Рано следобед Наполеон Котас се появи пред кабинета на прокурора Петрос Демонидис с плик в ръка. Секретарят го позна.

— Добър ден, господин Котас. Какво ще обичате?

— Искам да се видя с господин Демонидис.

— Той е на заседание. Имате ли уговорена среща?

— Не. Бихте ли му предали, че съм тук и искам да го видя по спешна работа.

— Да, разбира се.

След петнайсетина минути поканиха Наполеон Котас в кабинета на прокурора.

— Е, най-сетне Мохамед дойде при планината — рече Демонидис, когато останаха сами. — С какво мога да ви бъда полезен? Ще уговаряме резултатите по някое дело ли?

— Не, Петрос. Този път идвам по личен проблем.

— Седни, Леон.

— Искам да оставя при теб един плик. Запечатан е и трябва да се отвори в случай на внезапна смърт.

— Очакваш нещо да ти се случи ли? — заинтригувано попита Демонидис.

— Възможно е.

— Да, разбирам. Някой неблагодарен клиент, може би?

— Няма значение кой. За сега ти си единственият човек, на когото мога да се доверя. Прибери го на сигурно място и никой друг да не знае.

— Разбира се, можеш да разчиташ. Виждаш ми се изплашен.

— Така е.

— Не искаш ли охрана? Мога да изпратя някой полицай да те пази.

Котас посочи плика.

— Това е единствената охрана, от която имам нужда.

— Добре. Щом си сигурен в нея.

— Наистина съм сигурен. — Котас се изправи и протегна ръка за сбогом. — Parakalo. Не можеш да си представиш колко съм ти благодарен.

— Parakalo — усмихна се Демонидис. — Друг път ти ще ми услужиш.

Един час по-късно в „Еленик Трейд Корпорейшън“ влезе човек с униформа на разносвач.

— Нося пакет за господин Демирис — обърна се той към една от секретарките.

— Дайте да се разпиша.

— Наредено ми е да го предам лично.