Спомени от полунощ

Веритос непрестанно глезеше момчето с подаръци. Плащаше дрехите му, наема за малкия апартамент, който бе наел за него, даваше му и пари на ръка. Но много се тревожеше какво прави Лато тогава, когато не са заедно.

Веритос реши проблема и един ден съобщи на Георгиос:

— Намерих ти работа в кантората на Ламбру, където работя и аз.

— За да ме държиш под око, нали? Да знаеш, че няма…

— Разбира се, че не е заради това, любов моя. Просто искам да си близо до мен.

В началото Георгиос Лато де съпротивляваше, но най-сетне се предаде. Взе дори да му харесва. Работеше в експедицията, разнасяше пощата и това му позволяваше да припечелва и допълнителни пари от клиенти като отец Константин.

Когато същия следобед Георгиос Лато напусна дома на отец Константин, мозъкът му трескаво работеше. Тайната, доверена му от свещеника, бе страхотна новина и той веднага започна да прави сметка как да я превърне в пари. Можеше да я сподели с Никос Веритос, но плановете му бяха по-големи. Ще отида право при най-големия шеф, реши Лато. Само той ще я оцени.

На другата сутрин Лато влезе в приемната на Ламбру. Секретарката вдигна поглед.

— А, Георгиос, ти ли си? Пощата днес е пристигнала рано.

— Не, госпожо. Дошъл съм да говоря с господин Ламбру.

— Така ли? — усмихна се жената. — Да не би да идваш с някакво делово предложение?

— Не, няма такова нещо. Искам да му кажа, че майка ми е на смъртно легло и трябва да си отида вкъщи. Бих желал да благодаря на господин Ламбру за това, че ми даде работа тук. Няма да му отнема повече от една минута, но ако е много зает, аз… — и той понечи да си тръгне.

— Почакай. Сигурна съм, че няма да има нищо против.

След десет минути Георгиос стоеше в кабинета на Спирос Ламбру. За пръв път влизаше тук и обстановката му замая главата.

— Е, млади човече, искрено съжалявам за майка ви. Може би една неголяма сума ще.

— Благодаря ви, господине, но не за това съм тук.

— Не разбирам — смръщи вежди Ламбру.

— Искам да ви съобщя нещо много важно, господин Ламбру. Струва ми се, че ще бъде ценно за вас.

— Така ли? — Спирос дори не се постара да скрие недоверието си. — Съжалявам, но съм твърде зает и за това.

Става дума за Константин Демирис — заяви младежът. — Имам приятел свещеник, пред който се е изповядал някакъв човек, убит малко след това от минаващата наблизо кола. Същият човек е говорил за Константин Демирис. Господин Демирис е сторил нещо ужасно. Наистина ужасно. Може да отиде в затвора. Но щом не желаете да…

Неочаквано Ламбру прояви интерес.

— Седни, седни… как ти беше името?

— Лато, господине. Георгиос Лато.

— Е добре, Лато. Започни от началото.

Макар бракът на Константин Демирис и Мелина да се рушеше от години, до бой все още не бяха стигнали. Но ето че при един от скандалите за поредната история на Константин с най-близката приятелка на Мелина, се случи и това.

— Превръщаш всяка жена, до която се доближиш, в проститутка — крещеше Мелина. — Всичко, до което се докоснеш, се превръща в боклук.

— Skaseh! Млъкни! Затваряй гадната си уста!

— Не можеш да ме принудиш — предизвикателно извика Мелина. — Ще разкажа на целия свят какъв pousti си! Истински мръсник! Брат ми беше прав. Ти си чудовище.

Демирис вдигна ръка и силно зашлеви жена си. Тя избяга от стаята.

Следващата седмица пламна нов скандал и Константин я удари отново. Мелина си събра нещата и взе самолета за остров Атикос, собственост на брат й. Постоя там седмица, нещастна и самотна. Мъжът й започна да й липсва и полека-лека тя взе да намира извинения за поведението му.

Моя беше грешката, мислеше Мелина. Не биваше да дразня Коста. Или: Той не искаше да ме удари. Просто се ядоса и не знаеше какво прави. Или: Ако Коста не държеше толкова на мен, нямаше да ме удари.

Но в крайна сметка й беше ясно, че това бяха само извинения, защото не искаше бракът им да се разруши. Следващата неделя тя се прибра вкъщи.

Демирис беше в библиотеката.

— Все пак реши да се върнеш — вдигна поглед той.

— Това е мой дом, Коста. Ти си ми съпруг и аз те обичам. Но трябва да знаеш, че ако още веднъж ме докоснеш, ще те убия.

Той се взря в очите й и разбра, че не се шегува.

По някакъв необясним начин след тази случка отношенията им се подобриха. Константин внимаваше да не избухва пред Мелина. Любовните му похождения продължаваха, но Мелина бе прекалено горда, за да го моли да престане. Един ден всичките тези мръсници ще му омръзнат, мислеше тя. Тогава ще разбере, че единствената, от която има нужда, съм аз.

Една събота вечер Константин Демирис обличаше вечерния си костюм и очевидно се готвеше да излиза. Мелина влезе в стаята.

— Къде отиваш?

— Имам ангажимент.

— Да не би да си забравил? Канени сме на вечеря у Спирос.

— Не съм, но се наложи да свърша нещо много по-важно.

Мелина побесня.

— Много добре зная каква е тази важна среща! Сигурно ще ходиш да се забавляваш с някоя от твоите мръсници!

— Не е лошо да си мериш думите. Говориш като продавачка на пазара, Мелина. — Демирис се оглеждаше в огледалото.

— Няма да ти позволя да излезеш сам. — Това, че се държеше зле с нея, бе достатъчно неприятно, но не искаше да се примири и с държането му с брат й. Той прекаляваше. Трябваше да намери начин да го засегне. Такъв начин имаше и тя добре го знаеше.

— Всъщност добре би било да си останем вкъщи двамата — рече тя, уж примирена.

— Така ли? — с безразличие подхвърли той. — И защо?

— Не знаеш ли какъв ден е днес? — подхвърли тя.

— Не.

— Годишнина от деня, в който убих сина ти, Коста. В този ден направих аборт.

Той стоеше като вцепенен и Мелина забеляза как зениците на очите му потъмняват.

— Поисках от лекарите да направят така, че никога повече да не мога да имам деца — излъга тя, без да се колебае.

Демирис напълно загуби контрол над нервите си.

— Skaseh! Млък! — изкрещя мъжът и я удари, след което повтори и потрети.

Мелина изпищя, обърна се и побягна навън. Константин я догони до стълбите, които водеха към горния етаж.

— Ще те пречукам! — крещеше той. Посегна и отново я удари. Мелина загуби равновесие и падна върху перилата, които се залюляха и се сгромолясаха.