Спомени от полунощ

— Няма значение.

— Кажете ми държавата и номера.

— Един момент — отговори Тони и след кратко колебание и подаде едно листче. За тяхна сметка.

— Името ви, моля.

— Браун, Том Браун.

— Щом се свържа, господин Браун, ще ви повикам.

— Благодаря. — И той се настани на една от пейките отсреща.

Защо ли не опитам да скрия пакетите в лека кола и да платя на някого, за да ги пренесе през границата. Много е рисковано — претърсват колите. Може би ако успея да намеря някой…

— Господин Браун… Господин Браун… — Два пъти повториха името, докато се сети, че викат него. Стана и приближи до гишето в центъра на залата.

— Разговорът е приет. Кабина номер седем, ако обичате.

— Благодаря ви. Бихте ли ми върнали листчето? Ще трябва отново да се обаждам след няколко дни.

— Разбира се.

Тони влезе в седма кабина и затвори вратата.

— Ало?

— Тони, ти ли си?

— Да. Как си Пийт?

— Честно казано, малко сме загрижени. Момчетата вече очакват твоята пратка.

— Възникнаха проблеми.

— Изпрати ли пакетите?

— Не. Все още са тук.

— Не бихме искали нещо да им се случи, Тони — чу гласа след малка пауза.

— Няма опасност. Просто трябва да изчакам малко, докато успея да ги изнеса. Тъпкано е с полицаи.

— Говорим за десет милиона, Тони.

— Зная. Не се безпокой. Все ще измисля нещо.

— Налага се, Тони. Постарай се!

Връзката прекъсна.

Един мъж със сив костюм проследи Тони е поглед, докато излизаше от залата на телефонната палата. Сетне приближи жената зад гишето.

— Signomi, забелязахте ли мъжа, който току-що излезе?

— Ochi? — вдигна тя очи.

— Искам да зная номера, с който говори.

— Съжалявам. Нямаме право да даваме такава информация.

— Полиция. Името ми е инспектор Тину — каза мъжът и отвори портфейла си — от вътрешната страна бе закачена металната му значка.

Поведението на жената веднага се промени.

— О, поиска да набера номер, записан на лист хартия, но след това го прибра.

— Вие сигурно записвате номерата.

— О, да. Задължително.

— Бихте ли ми го дали?

— Да, момент.

Жената написа номера на лист хартия и го подаде на инспектора. Той го прочете внимателно. Кодът на страната бе 39, а на централата — 91. Италия. Палермо.

— Благодаря ви. А случайно да си спомняте името на човека?

— Да. Браун. Том Браун.

Телефонният разговор изнерви Тони Ризоли. Наложи се да потърси тоалетна. По дяволите този Пийт Лука! На един от ъглите на площад „Колонаки“ видя табела APOHORITIRION. Мъже и жени влизаха и излизаха, очевидно използваха едно и също помещение. И те се имат за цивилизовани, помисли Ризоли. Отвратително.

Във вила на един от планинските склонове над Палермо около голяма маса седяха четирима мъже.

— Пратката трябваше вече да е изпратена, Пийт — обади се единият от тях. — Какво става?

— Не ми е много ясно. Вероятно причината е у Тони Ризоли.

— Никога не съм имал неприятности с него.

— Зная, но понякога хората стават алчни. Може би няма да е зле да изпратим някого в Атина да види какво става.

— Жалко наистина. Винаги съм харесвал Тони.

В сградата на полицията на улица „Стадиу“ в центъра на Атина, се провеждаше съвещание. Присъстваха шефът на полицията Ливрери Димитри, инспектор Тину и американският лейтенант Уолт Кели — представител на митническия отдел в Министерството на финансите на Съединените щати.

— Имаме сведения, че се подготвя прехвърлянето на много голяма пратка наркотици. Ще отпътува от Атина. Замесен е и Тони Ризоли.

Инспектор Тину мълчеше. Полицейските власти в Гърция не обичаха представители на други страни да се месят в работата им. Най-малко пък — американци. Винаги са толкова високомерни.

— Работим вече по този случай, лейтенант — обади се шефът на полицията. — Преди малко Тони Ризоли е телефонирал в Палермо. В момента издирваме чий е телефонът. Щом разберем, ще стане ясно с кого е свързан.

Телефонът на бюрото му иззвъня. Димитри и инспектор Тину се спогледаха.

Инспекторът вдигна слушалката.

— Успяхте ли? — попита той и се заслуша в обясненията с безизразно лице. Не след дълго остави слушалката.

— Е?

— Разбрали са чий е номерът.

— И?

— На една телефонна кабина в центъра на града.

— Gamoto!

— Нашият господин Ризоли е inch eskipnos.

— Не зная гръцки — нетърпеливо се обади Кели.

— Прощавайте, лейтенант. Това значи, че е голям хитрец.

— Искам да засилите наблюдението над него.

Ама че нахалник.

— Не разполагаме с достатъчно доказателства, за да предприемем по-сериозни мерки, нали?

— Не, господине. Имаме само сериозни подозрения.

— Не мога да отделя толкова хора, за да следим всеки, когото подозираме, че се занимава с търговия на наркотици — обърна се Димитри към Уолт Кели.

— Но Ризоли…

— Уверявам ви, господин Кели, че ние също имаме канали за информация. Ако получим допълнителни сведения, знаем къде да ви търсим.

Американецът го погледна озадачено.

— Не чакайте прекалено дълго — рече той. — А междувременно пратката може да замине.

Вилата в Рафина беше готова.