Спомени от полунощ

Мелина лежеше сред парчетата и стенеше.

— Моля те, помогни ми. Счупила съм си нещо.

Демирис стоеше надвесен над нея и я наблюдаваше с хладен поглед.

— Ще накарам някоя от прислужничките да повика лекар. Не искам да закъснявам за срещата си.

Малко преди времето, обявено за вечеря, телефонът иззвъня.

— Господин Ламбру? Казвам се доктор Метаксис. Обаждам се по молба на сестра ви. Тя е тук, в моята частна клиника. Случило й се е нещо доста неприятно.

Когато Спирос влезе в болничната стая на Мелина и приближи леглото, видът й го ужаси. Тя бе със счупена ръка, с мозъчно сътресение и подуто до неузнаваемост лице.

— Константин ли беше? — успя да промълви братът. Гласът му трепереше от гняв.

Очите на Мелина плуваха в сълзи.

— Направи го без да иска — прошепна тя.

— Ще го унищожа! Кълна се в живота си! — Спирос не помнеше да е побеснявал така.

Мисълта, какво беше причинил Константин на сестра му, не му даваше мира. Сигурно имаше някакъв начин да го спре, но какъв? Чувстваше се объркан. Имаше нужда от нечий съвет. Както неведнъж бе правил в миналото, реши да се обърне към мадам Пирис. Може би тя щеше да намери начин да му помогне.

По пътя към дома й Ламбру си мислеше с, тъга: Ако разберат, че се съветвам с гледачка, приятелите ми ще умрат от смях. Но фактите бяха налице. Преди време му бе казала неща, които наистина се случиха. Тя и сега ще ми помогне.

Седнаха край една от ъгловите маси в сумрака на кафенето. Стори му се остаряла в сравнение с последния път. Жената не сваляше очи от лицето му.

— Нуждая се от съвета ви, мадам Пирис — подхвана Ламбру.

Тя кимна.

Откъде да започне?

— Преди година и половина съдът гледа едно дело за убийство. Млада жена на име Катерин Дъглас…

Лицето на мадам Пирис се изкриви мъчително.

— Не! — простена старицата.

Ламбру я изгледа смутен, но продължи:

— Тя беше убита от…

Мадам Пирис се изправи.

— Духовете наистина ми казаха, че ще умре!

Спирос съвсем се смути.

— Но тя наистина умря. Убиха я…

— Тя е жива!

— Не е възможно! — промълви Ламбру.

— Беше тук при мен, преди три месеца. Държали са я в манастира.

Спирос я гледаше слисано. Изведнъж всички късчета от мозайката си заеха местата. Държали са я в манастира! Един от любимите начини за благотворителност на Константин бе да дава пари на манастира в Янина, градът, край който се предполагаше, че е загинала Катерин Дъглас. Информацията, която Спирос бе получил от Георгиос Лато, напълно съвпадаше. Демирис бе изпратил на смърт двама невинни за това, че уж са убили Катерин, а тя била жива и здрава, скрита от монахините!

Ламбру знаеше как да унищожи Константин Демирис.

Тони Ризоли.

11. Глава

С всеки изминат ден проблемите на Тони Ризоли се множаха. Сякаш всичко вървеше наопаки. Той нямаше вина за това, но знаеше, че Семейството ще го държи отговорен и никакви извинения не биха помогнали.

Най-неприятното бе, че първата част от операцията завърши чудесно. Ризоли успя да достави наркотика в Атина без проблеми и временно го скри в склада на свой познат. Подкупи един стюард да пренесе товара до Ню Йорк, но двайсет и четири часа преди полета заловиха този идиот да кара колата си пиян и веднага го уволниха.

Тони бе минал на резервния вариант или „товарния кон“: Сара Мърчинсън, седемдесетгодишна туристка, пристигнала в Атина на гости на дъщеря си, бе обещала да вземе куфара му до Ню Йорк. Естествено тя нямаше представа какво пренася.

— Някои дребни неща, които обещах да изпратя на майка си — обясни Тони. — И тъй като сте така любезна, настоявам да платя билета ви до Ню Йорк.

— Не е необходимо — възпротиви се госпожа Мърчинсън. — Ще го направя с най-голямо удоволствие. Живея недалеч от дома на майка ви. Ще се радвам да се запозная с нея.

— Не се съмнявам, че за нея също ще бъде удоволствие. Но е доста болна и сигурно някой друг ще дойде да прибере куфара.

Старицата бе изключително подходяща за тази работа — съвършената американска баба. Единственото, за което митничарите можеха да я заподозрат, че пренася незаконно, бяха куките за плетене.

Сара Мърчинсън трябваше да отлети за Ню Йорк на следващата сутрин.

Ще дойда да ви взема, за да ви откарам до летището.

— Много благодаря. Страшно сте любезен. Колко ли се гордее майка ви с вас.

— Да. Много сме привързани един към друг. — Майка му не бе сред живите вече десет години.

На другата сутрин, когато Ризоли се готвеше да излезе от хотела, за да отиде до склада и да прибере своя ценен товар, телефонът в стаята иззвъня.

— Господин Ризоли? — попита непознат глас.

— Кажете.

— Обажда се доктор Патсака от спешното отделение на Атинската болница. Тук при нас лежи госпожа Сара Мърчинсън. Снощи се препънала, паднала и счупила крак. Много държеше да ви се обадя и да ви кажа колко съжалява…

Тони Ризоли тръшна слушалката.

— Merda! — За втори път! Къде да търси друг „товарен кон“!

Ризоли знаеше, че трябва да е извънредно предпазлив. Говореше се, че цял отряд полицаи от отделите за борба с наркотици е в Атина и работи с гръцките власти. Наблюдаваха всички изходни пунктове на града, претърсваха редовно самолетите и корабите.

Не стига това, ами възникна и нов проблем. Един от наркоманите, който между другото крадеше, му съобщи, че полицията е започнала да претърсва складовете за контрабандни стоки и наркотици. Притискаха го отвсякъде. Време беше да даде обяснения на Семейството.

Тони Ризоли излезе от хотела и тръгна по улица „Патисион“ към Телефонната палата. Не беше сигурен дали телефонът в хотела не се подслушва и предпочиташе да не рискува.

Голямата сграда на „Патисион“ 85 бе облицована с кафяв камък, с колони на фасадата, на входа висеше метална табела. Ризоли влезе във фоайето и се огледа. Покрай две от стените видя наредени двайсетина номерирани телефонни кабини. На дълги полици стояха телефонни указатели за цял свят. В центъра на залата четирима служители приемаха поръчките. Хората чакаха да ги свържат.

Тони приближи до една от жените зад гишето.

— Добър ден — рече той.

— Какво обичате?

— Искам да поръчам международен разговор.

— Трябва да почакате около половин час.