Спомени от полунощ

Мозъкът на Ризоли трескаво заработи.

— Сериозно? А добри ли са копията?

— Отлични. Само голям специалист може да направи разлика между оригинала и копието.

— Нека да ви поръчам още едно питие.

— Благодаря ви. Много сте любезен. Но не мога да ви се реванширам.

Ризоли се усмихна.

— Не се безпокойте. Всъщност можете да направите нещо за мен. Да ми покажете вашия музей. Струва ми се, че има какво да се види в него.

— Така е — възторжено каза Коронцис. — Това е един от най-интересните музеи в света. С удоволствие ще ви разведа. Кога сте свободен?

— Утре сутринта.

Тони Ризоли предусещаше, че е на път да открие нещо много по-доходоносно от „товарен кон“.

Атинският държавен музей се намира на площад „Синтагма“, в самото сърце на Атина. Сградата е много красива, построена като древногръцки храм с четири йонийски колони отпред. На върха се вее гръцкият флаг, заобиколен от четири скулптурни фигури на покрива.

В просторната, облицована с мрамор зала, имаше колекция от предмети, датиращи от различни периоди на гръцката история. В по-малките зали бяха наредени витрина до витрина със златни чаши, златни корони, гравирани саби, съдове за жертвоприношение. Имаше и златни посмъртни маски и отломки от антични статуи.

Виктор Коронцис развеждаше Тони Ризоли из залите. Той спря пред малка фигурка на богиня с венец от макови цветове и каза тихо:

— Това е богинята на мака, вестителка на съня, сънищата, откровението и смъртта. Венецът е един вид символ.

— Колко струва?

Коронцис се засмя.

— Ако някога се стигне до продажба, би струвала милиони.

— Наистина ли?

Младият уредник очевидно се гордееше с безценните съкровища, за които говореше.

— Ето една глава на корус от петстотин и трийсета година Преди Христа… Това пък е глава на Атина с коринтски шлем, около хиляда четиристотин и петдесета година преди новата ера… А тук виждате изключителен експонат. Златна маска на ахейски мъж от шестнайсети век преди Христа, намерена в царска гробница на акропола в Микена. Смята се, че е на Агамемнон.

— Невероятно!

Коронцис спря пред витрина с изящна амфора.

— Това е един от любимите ми експонати — довери той с грейнало лице. — Зная, че не е редно човек да има любимо дете, но е по-силно от мен. Тази амфора…

— Прилича ми по-скоро на ваза.

— Е… да. Открита е в тронната зала по време на разкопките в Кносос. Виждате ли фигурата на оплетен в мрежа бик? В древността улавяли биковете с мрежи, за да предотвратят проливането на безценната им кръв.

— Колко ли струва?

— Може би десет милиона долара.

— Тази ваза? — сбърчи вежди Ризоли.

— Ами да, не бива да се забравя, че е от късен минойски период, хиляда и петстотната година след Христа.

Тони обикаляше с поглед десетките витрини и експонатите в тях.

— И всичко ли е все така скъпо?

— Не, не всичко. Само оригиналните антики. Естествено, те са незаменими. Благодарение на тях имаме ключ към живота на древните цивилизации. Елате, искам да ви покажа нещо…

Тони последва Коронцис в една от залите и спря до него пред витрината в ъгъла.

Виктор Коронцис посочи една ваза.

— Ето и едно от най-големите ни съкровища. Тук могат да се видят най-ранните примери за фонетични знаци в историята на човечеството. Кръгът с кръста, който виждате, е фигурата на Ка. Пресечената окръжност е един от най-ранните опити на човека да изобрази космоса. Има само няколко…

Кой го интересува всичко това!

— И колко струва? — попита Тони.

— Цяло състояние — въздъхна Коронцис.

Когато напусна музея, Тони Ризоли прехвърли наум несметните богатства, които бе видял и за които дори не бе сънувал. Благодарение на една огромна случайност той бе попаднал на истинска златна мина. Търсил бе „товарен кон“, а вместо това откри ключа към истинско съкровище. Печалбата от търговията с хероин щеше да се дели поне на шест. Никой не е толкова глупав, та да си въобразява, че може да изскубне нещо от Семейството, ала търговията на черно с произведения на древното изкуство беше нещо съвсем друго. Ако намереше начин да ги изнася от Гърция, това щеше да е лично негов бизнес и нямаше да дели с никого. Ризоли имаше всички основания да е развълнуван. Единственото, което трябва да направя, мислеше Ризоли, е да измисля как да накарам рибата да клъвне. После ще мисля за пратката.

Същата вечер Тони заведе новия си приятел в „Мостров Атина“, нощно заведение с доста разгулни забавления. След представлението посетителите можеха да разчитат на компанията на любвеобилните момичета, които работеха там.

— Да поканим две мацета и да се позабавляваме, а? — предложи Ризоли.

— Трябва да се прибера у дома при семейството си — възрази Коронцис. — А и не мога да си позволя такива неща.

— Ти си мой гост. Аз плащам. На мен не ми струва нищо.

Ризоли уговори едно от момичетата да заведе Виктор в стаята си в хотела.

— Идваш ли? — попита го Коронцис.

— Имам да свърша още нещо тук. Ти върви, сметката е уредена.

На другата сутрин Тони Ризоли отново се отби в музея. Множество туристи бяха плъзнали из залите и ахкаха пред съкровищата от древността.

Коронцис заведе Ризоли в своя кабинет.

— Аз… не зная как да ти благодаря… за снощи, Тони — заекваше той, изчервен и смутен. — Тя беше чудесна.

— Приятелите са за това — усмихна се Ризоли.

— Но аз нищо не мога да направя, за да ти се отблагодаря.

— Не съм го направил за това. Харесваш ми. Приятно ми е с теб. А, да не забравя, тази вечер се събираме няколко приятели на покер. Не искаш ли да дойдеш и ти?

— Благодаря ти, с най-голямо удоволствие, но… — Той сви рамене. — По-добре да не идвам.

— Ако парите са проблем, не го мисли. Аз ще те финансирам.

— Направи вече толкова много. Ако загубя, никога няма да мога да ти ги върна.

— Кой каза, че ще загубиш? Играта е уговорена.

— Как така уговорена? Не разбирам.

— Играта ще се върти от един приятел. Ото Далтон. В Атина са пристигнали няколко паралии американци, които умират за хазарт, и ние с Ото ще им приберем парите.

Коронцис ококори очи.

— Ще им ги вземете? Искащ да кажеш, че… че ще правите шашми? — Очевидно смутен, младият мъж навлажни устните си. — Никога… никога не съм участвал в такова нещо.