Спомени от полунощ

— Дай му десет хиляди — обади се Тони Ризоли. Коронцис го погледна изненадано. И за две години не можеше да спечели толкова. Но Ризоли очевидно знаеше какво прави.

— Ами добре — сподавено рече Виктор. Поставиха купчината чипове пред него.

Тази нощ картите сякаш бягаха от Виктор Коронцис. И новата купчина чипове постепенно взе да се стопява. Тони Ризоли също губеше.

В два през нощта си дадоха почивка. Коронцис дръпна Ризоли в ъгъла.

— Какво става? — прошепна той уплашено. — За бога, даваш ли си сметка с колко съм вътре?

— Не се тревожи, Виктор, и аз не съм по-добре. Вече дадох знак на Ото. Щом дойде неговият ред да раздава, ще видиш как ще се обърне играта. Ще ги съсипем.

Отново седнаха на местата си.

— Дайте на моя приятел още двайсет и пет хиляди — обади се Ризоли.

— Сигурен ли си, че той иска да продължи играта? — намръщи се Марвин Симор.

— Ти решаваш — обърна се Ризоли към Виктор Коронцис.

Коронцис се колебаеше. Дадох знак на Ото. Играта ще се обърне.

— Продължавам.

Поредната купчина чипове отново накара Коронцис да повярва в късмета си.

Картите раздаваше Ото Далтон.

— Е, господа, играем с пет карти — рече той. — Влизане с хиляда долара.

Всеки от играчите сложи чиповете си в средата на масата.

Далтон раздаде по пет карти на всеки. Коронцис изобщо не погледна своите. Ще изчакам помисли си той. Нещата се обръщат.

— Моля, говорете.

Марвин Симор, който седеше отдясно на Далтон, пасува и хвърли картите си. Следващият бе Сал Призи.

— Влизам и вдигам с хиляда. — Той постави чиповете в центъра на масата.

Ризоли погледна картите си и сви рамене.

— Аз съм пас. — И остави картите.

Пери Бреслоер се усмихна.

— Плащам и вдигам с още пет хиляди.

Ако искаше да остане в играта, Виктор Коронцис трябваше да плати шест хиляди. Той бавно вдигна картите си и ги погледна. Не можеше да повярва на очите си. Държеше сервиран флош — петица, шестица, седмица, осмица и деветка купи. За повече не беше и мечтал! Значи Тони е бил прав. Слава Богу! Коронцис се опита да прикрие вълнението си.

— Плащам и вдигам с още пет хиляди. Сега или никога.

Далтон хвърли картите.

— Аз се отказвам.

— Мисля, че блъфираш, приятелче — обади се Сал Призи. — Плащам и вдигам с още пет хилядарки.

Чувство за победа разтърси Коронцис.

— Плащам и вдигам с още пет. — Ръцете му видимо потрепваха. Още малко и щеше да посегне за парите.

Пери Бреслоер победоносно обяви:

— Три попа! — И показа картите си. Спечелих.

— Не е достатъчно — усмихна се Коронцис. — Имам флош. — Той остави картите и посегна към пода.

— Задръж малко! — Сал Призи показа своите карти. — Бия те с флош роял. Десетка до асо спатии.

Коронцис пребледня. Усещаше, че ще припадне. Сърцето му биеше до пръсване:

— Господи! — възкликна Тони. — Два сервирани флоша. Съжалявам, Виктор. Просто нямам думи.

— Мисля, че за тази вечер стига, господа — рече Ото Далтон. Той погледна в листчето и каза на Виктор: — Дължиш шейсет и пет хиляди.

Виктор смаян погледна Тони Ризоли, но той безпомощно сви рамене. Коронцис извади кърпа и попи потта от челото си.

— Как ще платиш? — попита го Далтон. — В брой или с чек?

— Никакви чекове — отсече Призи. — Само в брой.

— Но аз… — заекна Виктор. — Нямам толкова пари…

— Моля? — навъсено рече Сал Призи.

— Почакайте — намеси се Тони. — Виктор просто иска да каже, че не носи толкова пари у себе си. Нали ви казах, че ги има.

— Това изобщо не ме топли. Искам да ги видя.

— Ще ги видиш — увери го Ризоли. — След няколко дни.

— Не на мене тия. Аз да не съм ви благотворително дружество. Искам ги още утре.

— Не се тревожи. Ще ги донесе.

Коронцис се чувстваше в плен на истински кошмар, от който няма измъкване. Не можеше да мръдне и почти не забеляза как другите един по един си отидоха. Двамата с Тони останаха сами.

— Та аз… Аз никога няма да успея да събера такава сума — простена накрая той. — Никога!

— Не знам какво да ти кажа, Виктор. — Ризоли сложи ръка на рамото му. — Недоумявам защо не се получи. Мисля, че и аз загубих горе-долу колкото теб.

— Но ти… Ти можеш да си го позволиш, Тони. А аз не мога. Ще им обясня, че няма откъде да ги взема.

— На твое място бих си напрегнал ума да измисля нещо друго. Сал Призи е председател на Съюза на моряците от Източното крайбрежие. А доколкото знам, те хич не си поплюват.

— Нищо не мога да сторя. Нямам тия пари и толкоз. Какво може да ми направи той?

— Нека да ти кажа. Първо ще накара момчетата си да те прострелят в коленете, така че никога повече да не можеш да ходиш. След това ще ти плиснат киселина в лицето. Ще ослепееш завинаги. И накрая, когато страданието стане нетърпимо, той ще реши дали да живееш, или да умреш.

Лицето на Виктор Коронцис бе съвсем пребледняло.

— Ти се шегуваш.

— Де да беше така. Грешката е моя, Виктор, не биваше да те оставям да играеш с човек като Сал Призи. Той е убиец.

— Господи! Ами сега?

— Няма ли някакъв начин да намериш тия пари?

Коронцис избухна в истеричен смях.

— Та аз едва успявам да издържам семейството си с тази заплата.

— Ами в такъв случай мога да те посъветвам само да напуснеш града. Или дори страната. Иди някъде, където Призи не може да те открие.

— Не мога да направя такова нещо — изхленчи Виктор. — Имам жена и четири деца. Ти ми обеща, че всичко ще се нареди и че няма начин да загубим. Така беше, нали…

— Зная. И наистина много съжалявам. Досега не съм се издънвал. За мен единственото обяснение е, че Призи ни е измамил.

— В такъв случай не е нужно да му плащам — обнадежди се Коронцис.

— Не е толкова просто, Виктор — търпеливо продължи Ризоли. — Ако го обвиниш в измама, той ще те пречука, не му ли платиш, пак ще те пречука.

— Всемогъщи Боже! — простена Коронцис. — С мен е свършено.

— Наистина те разбирам. Сигурен ли си, че няма откъде да ги събереш?

— Ще са ми нужни сто живота. Най-малко сто. Всичко, което притежавам, е ипотекирано. Няма от къде.

Лицето на Тони Ризоли внезапно просветна, сякаш осенено от спасителна идея.

— Я чакай, нали ми каза, че онези антични предмети струват сума пари?

— И какво от това?