Спомени от полунощ

— Зная, че я купихте мебелирана — опита да изкаже мнението си посредникът. — Но бих могъл да ви предложа някои нови мебели.

— Не, искам всичко да остане така, както е било.

Точно както е било, когато Ноел и любовникът й Лари са го мамели. Прекоси дневната. Дали са се любили тук, сред стаята, на пода? Или в кабинета? Или в кухнята? Демирис мина в спалнята. Широката спалня бе в ъгъла. Тяхната, спалня. Тук Лари бе милвал голото тяло на Ноел, тук бе крал от Демирис онова, което беше само негово. Дъглас бе платил за измяната и сега Демирис щеше да му плати повторно. Ще се любя с Катерин първо тук. После и в другите стаи. Във всички поред.

Константин телефонира на Катерин от вилата.

— Ало?

— Мислех си за теб.

Неочаквани гости от Сицилия посетиха Тони Ризоли в хотела. Нахълтаха в стаята му без предупреждение и той веднага подуши, че се задават неприятности. Алфредо Манкузо бе едър мъжага. Джино Лавери бе по-едър и от него.

— Изпраща, ни Пийт Лука — пристъпи към целта Манкузо.

— Чудесно — опита се да подхвърли небрежно Тони. — Добре дошли в Атина. Какво мога да направя за вас?

— Да престанеш с шашмите! — рече Манкузо. — Пийт иска да знае, каква игра въртиш?

— Игра ли? За какво говориш? Казах му, че имам незначителен проблем.

— Тъкмо за това сме тук. Ще ти помогнем да го решиш.

— Чакайте, момчета — опита се да им обясни Ризоли. — Скатал съм стоката на едно сигурно място. Когато…

— Пийт не иска стоката да се „скатава“. Доста пари е вложил в нея. — Лавери опря пръст в гърдите на Тони и го бутна да седне. — А сега да ти обясня. Ако стоката беше навреме в Ню Йорк, какъвто беше планът, Пийт можеше вече да е прибрал парите и да ги е вложил в бизнеса на улицата. Схващаш ли?

Дали пък да не пречукам тия две горили, помисли си Тони. Но той чудесно си даваше сметка, че всъщност не те бяха неговите противници, а Лука.

— Естествено, че схващам — съгласи се Ризоли. — Но днес нещата не са така прости, както едно време. Гръцките полицаи са плъзвали навсякъде. Довлекли са се и от отдела за наркотици от Вашингтон. Имам един план…

— И Пийт има — прекъсна го Лавери. — И знаеш ли какъв е? Каза ми да ти предам, че ако стоката не тръгне до следващата седмица, ще трябва сам да я платиш.

— Как така! — запротестира Ризоли. — Откъде да взема толкова много пари? Аз…

— Той също смята, че няма да имаш толкова. Та затова поръча да те накараме да се издължиш по друг начин.

— Добре — въздъхна Тони Ризоли. — Кажете му, че ще се погрижа за всичко.

— Хубаво. Ние ще се навъртаме наоколо, за всеки случай. Имаш още една седмица.

За Тони бе въпрос на чест да не пие преди обяд, но когато ония двамата напуснаха стаята му, отвори бутилка уиски и гаврътна две големи глътки. Усети как топлината на питието се разлива по тялото му, но това не му донесе облекчение. Нищо няма да ми помогне. Как можа старецът така да се обърне срещу мен? Бях му като син, а сега — само една седмица. Спешно ми трябва „товарен кон“. Казиното, реши той. Само там ще намеря човека, който ми трябва.

В десет часа вечерта Ризоли спря пред „Лутрак“, известен игрален дом на петдесет мили западно от Атина. Разходи се в просторната игрална зала. Тук винаги имаше много губещи играчи, готови да дадат мило и драго, само за да намерят още малко пари, с които да продължат. Колкото по-отчаян е един човек, толкова по-лесна плячка става. Ризоли откри бързо своята жертва кран една от масите за рулетка. Дребен мъж с птиче лице и посребрени коси, около петдесетте, който не спираше да трие потта от челото си. Колкото повече губеше, толкова повече се потеше.

Ризоли го наблюдаваше с искрено любопитство. И друг път бе виждал същите симптоми. Мъжът бе класически пример на страстен играч, който губи повече, отколкото може да си позволи.

Чиповете пред мъжа се стопиха и той се обърна към крупието:

— Може ли?

Крупието се обърна към шефа си.

— Дай му, но за последен път.

Тони се питаше, с колко ли е затънал вече този шаран. Седна до мъжа и взе жетони. Рулетката е лесна игра, но е важно да знаеш как да я играеш. Докато купчината жетони пред него растеше, тази пред съседа му се топеше. Човекът хвърляше жетоните отчаяно, залагаше на числа, на цветове, на четно и нечетно. Този изобщо няма представа какво върши, мислеше Ризоли.

И последният му чип изчезна. Играчът седеше като зашеметен.

Вдигна поглед, изпълнен с надежда към крупието.

— Не бих ли могъл…

— Съжалявам, господине.

Мъжът се изправи с тежка въздишка. Ризоли също стана.

— Много неприятно — подхвърли съчувствено той. — Имах късмет тази вечер, позволете ми да ви почерпя едно питие.

Човекът премигна.

— Много любезно от ваша страна, господине — промълви той.

Ето го, моят „товарен кон“. Човекът очевидно бе закъсал за пари. Много вероятно бе да се хване на въдицата и на драго сърце да занесе до Ню Йорк един безобиден пакет срещу стотина долара и безплатен билет.

— Казвам се Тони Ризоли.

— Виктор Коронцис.

Ризоли поведе Коронцис към бара.

— Какво ще пиете?

— Аз… май останах без пукната пара.

— Аз черпя — махна Тони с ръка.

— Чаша рицина, в такъв случай. Благодаря.

— И „Шивас Ригал“ с лед, ако обичате — обърна се Тони към келнера.

— Турист ли сте? — попита любезно Коронцис.

— Да. В отпуска съм. Красива страна.

— Бива си я — сви рамене Коронцис.

— Не ви ли харесва тук?

— Защо, красиво е. Само че животът стана много скъп. Цените се покачиха. Ако не сте милионер, трудно ще изхраните жена и четири деца — с горчивина добави той.

Добре, добре.

— С какво се занимавате, Виктор? — небрежно попита Тони.

— Уредник съм в Атинския държавен музей.

— Така ли? И какво точно означава това?

— Грижа се за всички древни предмети, открити на територията на Гърция. — В гласа му се прокрадваха нотки на гордост. — Е, не за абсолютно всички. Има и други музеи. Акрополът, Националният археологически музей. В нашия музей са събрани най-ценните произведения на изкуството.

Тони Ризоли искрено се заинтересува.

— В какъв смисъл?

— Повечето от тях са безценни. Има естествено закон, който забранява изнасянето на старинни предмети от страната. В музея имаме малък магазин, където се продават копия.