— Ами не зная, Кърк.
— Нали ще си помислиш?
— Непременно. — Цялата трепереше. Спомни си колко вълнуващо бе да се люби с Лари и изведнъж, неочаквано за самата себе си, се запита дали някога ще може отново да изпита подобно чувство. — Ще си помисля.
Катерин реши да запознае Кърк с Уим.
Взеха Уим от дома му и тримата отидоха да вечерят в „Айви“. През цялата вечер Уим не погледна нито за миг Кърк Ренолдс. Имаше вид на човек, изцяло погълнат от собствените си мисли. Кърк погледна Катерин. Тя му каза шепнешком: „Попитай го нещо.“
— Харесва ли ти Лондон, Уим?
— Средна работа.
— Имаш ли любим град?
— Не.
— Обичаш ли работата си?
— Горе-долу.
Кърк погледна отново Катерин, поклати глава и сви рамене.
Устните на Катерин произнесоха безмълвно: „Моля те.“
— В неделя ходя на голф. Ти играеш ли голф? — опита друга тема Кърк.
— Голфът е спортна игра. Твърдата топка се удря със специални тояжки с метални накрайници — завити, за да се прокара по пътечка с различни препятствия и ямки. Оценка по броя на ударите…
Кърк премигна.
— Ти трябва да си страшно добър.
— Уим никога не е спортувал — обади се Катерин. — Той просто знае всичко. В математиката е гений.
Кърк се отегчаваше. Надявал се бе да прекара вечерта насаме с Катерин, а тя настоя да вземат и този досадник.
— Така ли? — усмихна се насила Кърк. — И може би знаеш, колко е две на петдесет и девета степен?
Уим седя загледан трийсетина секунди. Тъкмо Кърк щеше да каже нещо, когато Уим заяви:
— 576 460 752 303 423 428.
— Боже мой! — възкликна Кърк. — Наистина ли е толкова?
— Наистина — троснато рече Уим.
— А можеш ли да намериш корен шести от 24 137 585 — попита Катерин.
Двамата внимателно наблюдаваха Уим, докато правеше наум изчисленията. След двайсетина секунди той промълви:
— Седемнайсет, с остатък шестнайсет.
— Можеш да му вярваш — обади се Катерин.
— Но как го правиш?
Уим само сви рамене.
— Уим може да умножи за трийсет секунди две четирицифрени числа и да запомни петдесет телефонни номера за пет минути. Чуе ли ги веднъж, никога не ги забравя.
Кърк Ренолдс не сваляше очи от Уим Вандийн.
— В моята кантора има доста работа за такъв като вас.
— Аз си имам работа — сряза го Уим.
Кърк изпрати Катерин до вратата на дома й и попита:
— Нали не си забравила за Сен Мориц?
— Не, разбира се, че не съм. Защо не казах направо да?
Същата вечер Константин Демирис й позвъни по телефона. Катерин се изкуши да му каже за Кърк, но в последния миг размисли.
10. Глава
Отец Константин беше смутен. От мига, в който прочете за злополуката с Фредерик Ставрос, не бе спрял да мисли за него. Хиляди изповеди бе изслушал, но драматичният разказ на Ставрос, така бързо последван от неговата смърт, остави дълбоки следи.
— Но какво ти е?
Отец Константин се обърна към красивия младеж, който лежеше гол до него в леглото.
— Нищо, любими.
— Не ти ли е приятно с мен?
— Знаеш, че ми е приятно, Георгиос.
— Тогава какво има? Държиш се така, сякаш ме няма тук, за бога!
— Не богохулствай.
— Не обичам да ме пренебрегват.
— Извинявай, скъпи. Знаеш ли… един от моите енориаши загина при автомобилна катастрофа.
— Рано или късно всички ще си отидем, нали?
— Да, разбира се. Но този човек бе много разтревожен.
— Искаш да кажеш, че дъската му хлопаше, така ли?
— Не, криеше ужасна тайна и това бе за него прекалено тежко бреме.
— Каква тайна?
Свещеникът погали бедрото на младежа.
— Знаеш, че не бива да говоря за това. Споделено е с мен по време на изповед.
— Мислех, че няма да имаме тайни един от друг.
— Но ние нямаме, Георгиос, само че…
— Gamoto! Или имаме или нямаме. А и нали каза, че човекът вече е умрял. Тогава какво значение има?
— Предполагам, никакво, но…
Георгиос Лато прегърна любовника си и прошепна в ухото му:
— Искам да знам.
— Гъделичкаш ме.
Лато започна да гали тялото на отец Константин.
— О… не спирай…
— Разкажи ми…
— Е добре, наистина това едва ли ще навреди някому.
Георгиос Лато сам бе пробил пътя си до изисканото общество. Роден беше в бедните квартали на Атина и едва дванайсетгодишен започна да проституира. В началото намираше клиенти на улицата — пияни или туристи, които го водеха в хотелските си стаи. Беше хубавец, с мургава кожа и стройно, стегнато тяло.
Когато стана на шестнайсет години, един сводник му каза:
— Защо се хабиш така, Георгиос. Пропиляваш на вятъра богатството си. Мога да те уредя така, че да печелиш много пари.
И удържа на обещанието си. От този момент Георгиос обслужваше само високопоставени, богати мъже, които щедро го възнаграждаваха за това.
Когато срещна Никос Веритос, личния секретар на големия магнат Спирос Ламбру, животът на Лато се промени. Един ден Веритос му каза:
— Обичам те. Искам да престанеш да обикаляш. Ще бъдеш само мой.
— Разбира се, Ники, аз също те обичам.