Спомени от полунощ

големия адвокат.

— Трябва да видиш Котас в атака — казваше той на жена си. — Този човек е направо невероятен. Как бих искал да работя някога с него!

Към края на процеса нещата взеха неочакван обрат. Един ден Наполеон Котас в очевидно чудесно настроение повика Ноел Паж, Лари Дъглас и Фредерик Ставрос.

— Току-що говорих със съдиите — обърна се той към Ставрос. — Ако обвиняемите се съгласят да се признаят за виновни, съдиите са готови да им дадат по пет години, четири от които — условни. В действителност никой от тях няма да лежи повече от шест месеца. Вие като американец — обърна се той към Лари Дъглас — ще бъдете депортиран без право да пребивавате в Гърция до края на живота си.

Ноел Паж и Лари Дъглас на драго сърце се съгласиха да се признаят за виновни. Петнайсет минути по- късно обвиняемите и техните адвокати стояха пред главния съдия.

— Законите в Гърция никога не са давали смъртна присъда в случаите, когато липсват ясни доказателства за извършено убийство. Ето защо ние с моите колеги бяхме искрено учудени, когато обвиняемите се признаха за виновни насред процеса… Присъдата за двамата обвиняеми Лари Дъглас и Ноел Паж е смърт чрез разстрел… Да се изпълни до деветдесет дни след произнасянето й.

В този миг Ставрос разбра, че Наполеон Котас ги е изиграл. Нямаше никаква уговорка. Константин Демирис го бе наел не за да защитава любовницата му, а за да е сигурен, че отмъщението му е сигурно. Ставрос се бе оказал пионка в един хладнокръвно скроен план.

Не мога да допусна такова нещо, мислеше Ставрос. Ще разкажа всичко на съдията, и те ще променят решението си.

В този миг Наполеон се бе приближил до Ставрос.

— Ако сте свободен утре, може да се срещнем и да обядваме заедно. Бих искал да ви запозная със съдружниците си…

Само след четири седмици Фредерик Ставрос бе пълноправен съдружник в адвокатската фирма „Трицис и Трицис“, с просторен кабинет и голяма заплата. Продал бе душата си на дявола. Едва по-късно бе разбрал, че на такава сделка трудно се издържа. Не мога повече така.

Не можеше да се отърси от мъчителното чувство за вина. Та аз съм убиец, не спираше да се терзае той.

Тази дилема го измъчваше страшно, докато най-сетне взе решение.

Рано една сутрин се яви в кабинета на Наполеон Котас.

— Леон — започна той.

— Боже мой, та ти имаш ужасен вид — прекъсна го Наполеон. — Защо не си вземеш малко отпуска? Ще ти се отрази добре.

Ставрос чудесно знаеше, че това няма да реши проблема му.

— Леон, много съм ти благодарен за всичко, което направи за мен, но не мога да остана повече тук.

— За какво всъщност става дума? — изумено го гледаше Котас. — Справяш се чудесно.

— Не. Не мога. Разкъсван съм от съмнения.

— Не те разбирам. Какво имаш предвид? Фредерик не можеше да повярва на ушите си.

— Всичко онова, което се случи което ние двамата с теб причинихме на Ноел Паж и Лари Дъглас… Нима не изпитваш някакви угризения?

Внимание. Котас присви очи.

— Фредерик, чуй ме. Често пъти правосъдието избира свои собствени методи за уреждане на несправедливостта. Повярвай ми — усмихна се той на младия си колега, — те бяха виновни. Нямаме никакви основания да се самообвиняваме.

— Но ние ги осъдихме на смърт! Изиграхме ги! Не мога да живея повече с тази мисъл. Много съжалявам. Подавам си оставката. Ще остана само до края на месеца.

— Няма да я приема — категорично отсече Котас. — Защо не ме послушаш и не си вземеш отпуска?

— Не. Тук повече не мога да остана, след като знам какво съм сторил. Съжалявам.

— Даваш ли си сметка, какво правиш? — попита Котас с хладен поглед. — Обръщаш гръб на блестяща кариера съсипваш живота си.

— Напротив, спасявам го.

— Значи категорично си решил?

— Да. И искрено съжалявам, Леон. Няма защо да се тревожиш, никога няма да коментирам случилото се.

Ставрос се обърна и напусна кабинета.

Наполеон Котас остана на бюрото още дълго, потънал в размисъл. Най-накрая се реши. Вдигна телефона и набра номера.

— Бихте ли предали на господин Демирис, че трябва да говоря с него на всяка цена? Още днес следобед.

В четири часа следобед Наполеон Котас седеше в кабинета на Константни Демирис.

— Какво има, Леон?

— Възможно е тревогата ми да е напразна — започна предпазливо Котас, — но съм длъжен да ти съобщя, че тази сутрин Фредерик Ставрос дойде при мен. Решил е да напусне фирмата.

— Ставрос ли? Адвокатът на Лари Дъглас? И защо?

— Изглежда има проблеми със съвестта си.

Настъпи тежко мълчание.

— Разбирам.

— Обеща никъде да не споменава за това, което се случи в съда.

— Вярваш ли му?

— Да. Мисля, че му вярвам.

Константин Демирис се усмихна.

— Тогава какво? Значи няма защо да се тревожим.

— Така мисля. — Наполеон се изправи с олекнало сърце. — Щеше ми се все пак да знаеш.

— Добре направи, че ми каза. Имаш ли време да вечеряме някой път другата седмица?

— Да, разбира се.

— Ще ти се обадя.

— Благодаря ти, Коста.

Късно следобед в петък старата черква „Капникарея“ в центъра на Атина бе потънала в тишина, мир и спокойствие. В ъгъла до олтара Фредерик Ставрос бе коленичил пред отец Константин. Свещеникът постави края на патрахила върху главата му.

— Сгреших, отче. Сторих непростим грях.

— Най-големият проблем на човека, синко, е, че е човек. Какви са греховете ти?

— Аз съм убиец.

— Отнел си нечий живот, така ли?

— Да, отче. И не зная какво да направя, за да купя грешката си.

— Бог знае какво върши. Ще го помолим за прошка.

— Позволих да ме отклонят от правия път. От суета и алчност. Това стана преди една година. Бях защитник на човек, обвинен в убийство. Делото вървеше добре. И тогава Наполеон Котас…

Половин час по-късно Фредерик Ставрос напусна черквата като нов човек. Имаше усещането, че се е отърсил от огромен товар. Сякаш изповедта бе окъпала душата му. Разказал бе на свещеника всичко. За първи път споделяше с някого цялата история.

Ще започна нов живот. Ще се преместя в друг град и ще се заловя за всичко отначало. Все някак ще забравя за ужасния грях, който сторих. Благодаря ти, Господи, за шанса, който ми даде.

Вечерта се бе спуснала и площад „Ермос“ бе опустял. Ставрос изчака зелената светлина на светофара и