Спомени от полунощ

— Искате да кажете, че в тази съвсем немалка къща, както сама се изразихте, нямаше нито един прислужник? Господин Савалас не може да е нямал готвач, или… камериерка или… иконом?

— О да, господине. Имаше всякакви прислужници. Но госпожата ни освободи тази вечер. Искала сама да приготви вечерята на господаря. Щяло да бъде нещо като втори меден месец. — Последното изречение бе изречено с явно презрение.

— Значи госпожа Савалас се освободи от всички вас, така ли?

Ред беше на председателя на съда да погледне Наполеон Котас дали няма да възрази. Но адвокатът седеше, потънал в мислите си.

Председателят на съда се обърна към Демонидис:

— Моля прокурорът да престане с навеждащи въпроси.

— Моля за извинение, ваше благородие. Ще поставя въпроса по друг начин. — Той направи една-две стъпки напред и попита отново: — Искате да кажете, че вечер, когато се предполага всички прислужници да са на работа, госпожа Савалас ги освобождава, за да може да остане насаме със съпруга си, така ли?

— Да, господине. А горкият човек беше така настинал.

— Госпожа Савалас често ли приготвяше вечерята на мъжа си?

— Кой, тя ли? — учуди се жената. — Всеки друг, но не и тя. Пръста си не мръдваше в тази къща.

Наполеон Котас седеше на стола, сякаш бе дошъл само за да гледа и да слуша.

— Благодаря ви госпожо Ликургос. Много ни помогнахте.

Петрос Демонидис се обърна към Котас, едва сдържайки задоволството си. Показанията на първата свидетелка видимо повлияха на съдебните заседатели. Част от тях поглеждаха доста критично обвиняемата. Да го видя сега нашият старец, как ще се справи.

— Свидетелката е ваша — рече прокурорът.

— Моля? — сепна се Наполеон Котас. — Нямам въпроси.

Председателят на съда вдигна учудено вежди.

— Господин Котас, няма ли да разпитате свидетелката?

— Не, ваше благородие. Виждам, че тя е една честна жена — отговори адвокатът и седна на мястото си.

Петрос Демонидис просто не вярваше на ушите си. Такъв късмет! Всемогъщи Боже! мислеше си той. Та Котас дори не се бори. Свършен е! Демонидис предвкусваше победата си.

— Можете да повикате втория свидетел — чу той гласа на председателя на съда.

— Моля да призовете Йосиф Папас.

Висок, красив, тъмнокос младеж се изправи, запъти се към мястото за свидетелите и положи клетва.

— Господин Папас — започна Демонидис, — бихте ли разказали на съда с какво се занимавате?

— Шофьор съм.

— На работа ли сте в момента?

— Не.

— Но доскоро сте имали работа. Искам да кажа, били сте на работа до смъртта на Георгиос Савалас.

— Точно така.

— Колко време работихте в дома на семейство Савалас?

— Малко повече от година.

— Приятна ли беше работата ви?

Йосиф Папас погледна с крайчеца на окото си Котас с очевидната надежда, че той ще му се притече на помощ.

— Приятна ли беше работата ви, господин, Папас?

— Нормално.

— Добра ли беше заплатата ви?

— Да.

— Значи може да се каже, че е била малко по-добре от „нормално“. Получавахте ли нещо допълнително от време на време? Спяхте ли редовно с госпожа Савалас?

Йосиф Папас вече открито погледна към Наполеон Котас. Но помощ от там не дойде.

— Аз да, имаше такова нещо, господине.

Демонидис потреперваше от презрение.

— „Имаше такова нещо“, значи. Не забравяйте, че се заклехте. Или сте имали любов с нея, или не. Кое от двете?

Папас се въртеше неспокойно на мястото си.

— Да, имахме.

— И макар че работехте за нейния съпруг, за което той щедро ви плащаше, вие не се притеснявахте да спите с жена му?

— Не беше само това.

Петрос Демонидис захапа въдицата предпазливо.

— Какво искате да кажете? Не ви разбирам.

— Това, че… ние с Анастасия искахме да се оженим.

Изненадан шепот раздвижи присъстващите. Заседателите бяха втренчили погледи в обвиняемата.

— Това ваша идея ли беше, или на госпожа Савалас?

— И двамата го искахме.

— Кой пръв го предложи?

— Мисля, че беше тя. — Младежът обърна очи към Анастасия Савалас. Тя отговори на погледа му, без да трепне.

— Честно да ви кажа, господин Папас, вие ме учудвате. Как така щяхте да се жените? Госпожа Савалас е имала съпруг. Може би щяхте да чакате той да умре? Или да му се случи някакво нещастие? Какво точно имахте предвид?

Въпросите бяха толкова тенденциозни, че прокурорът и тримата съдии настойчиво гледаха Наполеон Котас в очакване да скочи и да се възпротиви. Адвокатът не обръщаше внимание на никого и си драскаше по листа на масата. Анастасия Савалас също изглеждаше притеснена.

Петрос Демонидис се възползва от преимуществото си.

— Не отговорихте на въпросите ми, господни Папас.

Младежът се размърда неспокойно.

— Не зная точно.

— Тогава мога да ви кажа — гласът на Демонидис прозвуча като камшик, — че госпожа Савалас е възнамерявала да убие мъжа си, за да го отстрани от своя път. Знаела е, че той има намерение да се разведе с нея и да я лиши от наследство. Тя…

— Възразявам! — отново се обади не Наполеон Котас, а председателят на съда. — Подвеждате свидетеля. — Той погледна изненадано Котас удивляваше го неговото мълчание. Възрастният мъж се беше облегнал на стола с притворени очи.

— Извинете, ваше благородие — каза Демонидис, но той знаеше, че е постигнал целта си. След това се обърна към Котас. — Свидетелят е ваш.

— Благодаря ви, господин Демонидис. — Котас се изправи. — Аз нямам въпроси към свидетеля.

Тримата съдии се спогледаха изумени. Единият не издържа и попита:

— Господин Котас, нали знаете, че сега е моментът да разпитате този свидетел?

— Да, ваше благородие — отвърна Наполеон Котас.

— Не искате ли да му зададете въпроси във връзка с показанията?

— Не, ваше благородие — махна небрежно с ръка Котас.

— Е, добре — въздъхна съдията. — Нека господин прокурорът повика следващия свидетел.

— Това беше Михалис Харитонидис — намусен шейсетгодишен мъж.

Новият свидетел положи клетва и прокурорът се обърна към него.

— Бихте ли ни казали с какво се занимавате?