Спомени от полунощ

любезността ти. Имам още една молба.

— Слушам.

— Искам да придружавам следващата пратка.

Последва дълга пауза.

— Опасно е.

— Нека опитам.

Следобед на следващия ден запознаха Тони Ризоли с грамаден, тромав мъжага с разкошни мустаци и тяло на горила.

— Това е Мустафа от Афьон. На турски афьон означава опиум. Мустафа е един от най-опитните трафиканти.

— Как няма да си опитен — скромно се обади Мустафа. — На всяка крачка те дебне опасност.

— Но рискът си заслужава, нали? — ухили се Ризоли.

— Имаш предвид заплащането ли? Само че за нас опиумът е не само пари, а нещо много повече — гордо заяви Мустафа. — В него има нещо загадъчно, мистично. Това растение е много повече от каквато и да било храна. Белият му сок е изпратен от Бога еликсир, който е природно лекарство, ако се взима в малки количества. Може да го гълташ или да се мажеш с него и той ще излекува и разстроен стомах, и простуда, и треска, и болки, и изкълчвания. Но трябва да внимаваш. Взимаш ли го в големи количества, не само ще притъпи усещанията, но ще те лиши и от мъжествеността ти. А в Турция нищо не може да съсипе така един мъж, както импотентността.

— Сигурно. Щом казваш.

Потеглиха от Афьон след полунощ. Групата селяни, един след друг в тъмната нощ, се срещнаха с Мустафа. Катърите бяха натоварени с опиум — 350 килограма или над 700 фунта, привързани към гърбовете на животните. Сладникавият силен мирис на опиума, напомнящ аромата на мокро сено, изпълваше въздуха. Неколцина селяни присъстваха като охрана при предаването на опиума на Мустафа и при разплащането. Всеки от тях носеше пушка.

— Налага се да сме по-предпазливи — обясни Мустафа на Ризоли. — Интерпол и полицията позатегнаха обръча. Едно време беше много забавно. Обикновено пренасяхме опиума на носилка, обвита в черен креп. Колко трогателно бе наистина, когато и хората, и полицаите, които ни срещаха но улиците, спираха и сваляха шапки в знак на почит към покойника.

Афьон се намираше на високо плато в самия център на най-западната част на Турция, в подножието на Султановите планини, доста далеч от големите градове.

— Местността е много подходяща за нашата работа — рече Мустафа. Едва ли биха могли да ни открият.

Катърите се движеха бавно по пустите планински пътеки и към полунощ на третия ден стигнаха турско- сирийската граница. Там ги посрещна една жена, облечена в черно. Водеше кон, натоварен с чувал брашно. За издадената предна част на седлото бе здраво вързано дълго конопено въже, което минаваше зад коня, без да докосва земята. За другия му край се бяха заловили Мустафа и неговите петнайсет помощници. Всички се движеха ниско приведени, като с едната ръка придържаха въжето, а с другата стискаха чувал с опиум. Всеки чувал тежеше четиринайсет килограма. Жената вървеше с коня през минирано поле, в което се виеше тясна пътека, проправена от стадата. Ако въжето паднеше на земята, това беше знак за Мустафа и за останалите, че жената е видяла граничната охрана. Спреше ли я някой от граничарите, то мъжете отзад можеха необезпокоявани да продължат нататък към границата.

Пресякоха границата при Килис през минираното поле. Щом отминаха района, охраняван от граничарите, те се озоваха в буферната зона, в края на която ги чакаха сирийските контрабандисти. Пуснаха чувалчетата и извадиха бутилка ракия, която предаваха от човек на човек. Премериха опиума, след което го опаковаха и скриха в дисагите на десетина мръсни сирийски магарета. Завършил бе един етап, започваше следващият.

Дотук добре, мислеше Ризоли. Нека сега да видим как се справят момчетата от Тайланд.

Следващата спирка бе Бангкок. След като установиха самоличността на Томи, той се качи на рибарската моторница, с която щеше да пътува и стоката. Този път бе в полиетиленови торби, натикани в тенекии от газ с халки в единия кран. Щом наближиха Хонконг, хвърлиха тенекиите в една плитчина недалеч от островите Ладрон, откъдето ги прибираха с рибарски лодки.

— Добра идея — рече Ризоли. — Но положително има и друг, по-сигурен начин.

Тези, които отглеждаха хероин, често го наричаха „хорс“, но за Тони Ризоли той беше злато. Печалбите бяха изумителни. Суровият опиум струваше 350 долара за десет килограма, а след като бъде обработен и продаден по улиците на Ню Йорк, цената му достигаше 250 000 долара.

Толкова е просто, мислеше Ризоли. Карела беше прав. Номерът е да го пренесеш, без да те хванат.

Така беше в началото, преди десетина години. Но сега бе много по-трудно. На първо място в списъците на Интерпол и полицейските организации бяха трафикантите на наркотици. Всички плавателни съдове, които тръгваха от основните пристанища за износ на наркотици, биваха щателно претърсвани. Флотилията на Спирос Ламбру бе извън всякакво подозрение и тъкмо затова Ризоли отиде при него. Полицията едва ли би претърсила някой от неговите параходи. Само че копелето отказа. Ще намеря друг начин. Но трябва да го намеря бързо!

— Катерин Събудих ли те?

Беше полунощ.

— Не, Коста. Много ми е приятно да чуя гласа ти.

— Всичко наред ли е?

— Да благодаря ти. С огромно удоволствие се занимавам с работата си.

— Чудесно. Ще пристигна в Лондон след няколко седмици. С нетърпение чакам да те видя. — По-полека. Не бързай толкова. — Ще ми се да обсъдя с теб някои проблеми, свързани с персонала.

— Добре.

— Лека нощ.

— Лека нощ.

Този път му позвъни тя.

— Коста… просто не зная какво да кажа. Медальонът е толкова красив! Не биваше…

— Един малък подарък, Катерин. Ивлин ми разказа колко си й полезна. Искаше ми се да ти подаря нещо в знак на благодарност за чудесната работа.

Толкова е просто, мислеше Демирис. Малки подаръци и ласкателства.

След това щеше да последва: Ние с жена ми вече не живеем заедно.

И номерът с: Чувствам се така самотен.

Разговор с недомлъвки за евентуален брак и покана на яхтата, за да се разходят до неговия остров. Този път щеше да е особено вълнуващо, предвкусваше удоволствието Демирис. Защото краят щеше да е друг. Тя щеше да умре.

Телефонира на Наполеон Котас. Адвокатът се зарадва много на обаждането му.

— Отдавна не сме се чували, Коста. Как си?

— Добре, благодаря. Но ми е нужна помощта ти.

— Разбира се, кажи.

— Ноел Паж имаше малка вила в Рафина. Искам да я купиш за мен, но под чуждо име.

Щом искаш. Тъкмо при мен е един от адвокатите…