— Предпочитам да се заемеш лично.
Последва кратко мълчание.
— Добре. Ще се заема.
— Благодаря ти.
Наполеон стоеше загледан в телефонния апарат. Вилата бе любовното гнездо на Ноел и Лари Дъглас. Какво ли можеше да означава това?
7. Глава
Голяма сива каменна сграда в центъра на Атина, съдебната палата заемаше цялото пространство между улиците „Университетска“ и „Страда“. От трийсетте заседателни зали само в номер 21, 30 и 33 се гледаха криминални дела.
Поради огромния интерес към делото за убийство на Анастасия Савалас, то щеше да се гледа в 33-та. Тя беше широка четирийсет стъпки и дълга триста, местата бяха разделени на три блока с пътеки от по два метра, а всеки ред се състоеше от девет дървени пейки. Зад високия махагонов парапет в дъното бе подиумът с креслата на тримата съдии.
Пред него се намираше мястото за свидетелите — издигната тясна платформа с катедра; на отсрещната стена бяха банките на десетината съдебни заседатели. Пред мястото на подсъдимия се намираше масата на адвокатите.
Само по себе си делото за убийство бе достатъчно интересно, но още по-вълнуващ го правеше фактът, че със защитата се бе заел Наполеон Котас, един от най-известните адвокати по криминални дела в света. Котас се явяваше само на процеси за убийства и винаги ги печелеше. Говореше се, че хонорарите му се изчислявали в милиони долари. Наполеон Котас бе слаб, мършав, с големи, тъжни като на хрътка очи, открояващи се на прорязаното от бръчки лице. Обличаше се небрежно и видът му с нищо не вдъхваше доверие. Ала зад този неугледен вид се криеше изключително бърз и съобразителен ум.
Журналистите обсъждаха дълго причините, накарали Наполеон Котас да се съгласи да защитава обвиняемата. Всички бяха на мнение, че изходът е само един. Залагаха дори, че това ще е първото дело, което Котас ще загуби.
Петрос Демонидис, прокурорът, неведнъж се бе срещал в съдебна зала с Котас и макар да не го признаваше дори пред себе си, винаги бе изпитвал страхопочитание към таланта на големия юрист. Този път чувстваше, че няма основание за безпокойство. Ако някога е имало класически просто и ясно дело за убийство, то делото за убийството, извършено от Анастасия Савалас, беше именно такова.
Фактите бяха съвсем ясни: Анастасия Савалас бе красива млада жена, омъжена за богат, с около трийсет години по-възрастен от нея съпруг — Георгиос Савалас. Анастасия бе започнала любов с младия шофьор на семейството Йосиф Папас и според свидетелите съпругът й няколко пъти я заплашил, че ще се разведе и ще я лиши от наследство. В нощта преди убийството Анастасия освободила всички слуги и казала, че сама ще приготви вечерята за съпруга си. Георгиос бил болен. По време на вечерята се закашлял силно. Жена му донесла шишето със сироп против кашлица и още при първата глътка Георгиос се строполил на земята и издъхнал.
Всичко беше ясно като бял ден.
Въпреки ранния час на делото, зала 33 бе претъпкана. Анастасия Савалас седеше на мястото на обвиняемия, облечена в семпла черна пола и черна блуза, без никакво бижу и със съвсем лек грим. Беше изумително красива.
Първо дадоха думата на прокурора. Петрос Демонидис се обърна към съдебните заседатели:
— Дами и господа. Понякога едно дело за убийство се гледа в продължение на три или четири месеца. Но не мисля, че някой от вас трябва да се безпокои за времетраенето на нашето дело. Сигурен съм, че когато изслушате фактите ще се съгласите с мен, че решението ви може да е само едно — убийство от най-чиста проба. Ще докажем, че обвиняемата преднамерено е убила съпруга си, защото той, откривайки връзката й с младия шофьор, я е заплашил, че ще се разведе с нея. Ще докажем, че обвиняемата е имала мотив, подходящи условия и средства, с които хладнокръвно е изпълнила своя план. Благодаря ви.
Председателят на съда се обърна към Котас.
— Готова ли е защитата с предварителното изложение на фактите?
Наполеон Котас се надигна бавно.
— Да, ваше благородие. — Той тръгна към съдебните заседатели с неуверени, провлачени стъпки. Спря пред тях, примигна, а когато заговори, думите се зарониха бавно, сякаш разговаряше сам със себе си.
— Вече много години съм на тази земя и едно нещо зная със сигурност — няма мъж или жена, които да успеят да се прикрият, ако са с душа на злодей. Това винаги проличава. Един поет е казал, че очите са прозорците на душата. Вярвам в това. Бих искал, дами и господа, да погледнете в очите на обвиняемата. Пред вас е човек, който не може да извърши убийство. — Наполеон Котас постоя още един миг, като че се мъчеше да измисли още нещо, след което се обърна и седна на мястото си.
— Готово ли е обвинението да изслуша първия свидетел?
— Да, ваше благородие. Бих искал да призовете Роза Ликургос.
Една пълна жена се изправи сред присъстващите и с решителни стъпки се понесе към свидетелското място. Произнесе клетвата.
— Госпожо Ликургос, какво работите?
— Аз съм икономка… — гласът й секна. — Бях икономка на господин Савалас.
— Господин Георгиос Савалас ли?
— Да, господине.
— Бихте ли ни казали от колко години работите в неговия дом?
— От двайсет и пет.
— Доста дълъг период. Привързана ли бяхте към своя господар?
— Той беше светец.
— Работехте ли в дома му по време на първия му брак?
— Да, господине. Бях до него и при погребението на жена му.
— Може ли да се каже, че бракът им е бил щастлив?
— Те бяха лудо влюбени един в друг.
Петрос Демонидис хвърли поглед към Наполеон Котас в очакване да чуе възражение за посоката на въпросите. Но изтъкнатият му колега седеше на стола, очевидно потънал в размисъл.
Петрос Демонидис продължи:
— Бяхте ли на работа при господин Савалас по време и на втория му брак с Анастасия Савалас?
— О да, господине, бях — с неприязън отговори жената.
— Може ли да се каже, че бракът им беше щастлив? — Той отново погледна Наполеон Котас, но не забеляза никаква реакция.
— Щастлив ли? Не. Караха се като куче и котка.
— Присъствали ли сте на подобни разправии?
— Човек трудно можеше да ги избегне. Виковете огласяха цялата къща, а тя никак не е малка.
— Предполагам разправиите се ограничаваха само в рамките на словесните двубои и не се стигаше до физическо насилие? Удрял ли е господин Савалас своята съпруга?
— И до физическа разправа се стигаше, разбира се. Само че, госпожата бе тази, която удряше. Господин Савалас бе вече на години и нямаше сили…
— Вие виждали ли сте с очите си госпожа Савалас да удря своя съпруг?
— Да, и то много пъти. — Свидетелката погледна с мрачно задоволство Анастасия Савалас.
— Госпожо Ликургос, в нощта, когато почина господин Савалас, кои хора от прислугата бяха в дома?
— Нямаше никой.
Демонидис преднамерено изрази удивлението си.
