Спомени от полунощ

— Съжалявам, но е зает. От кого е пакетът?

— От Наполеон Котас.

— Сигурен ли сте, че не можете да го оставите на мен?

— Сигурен съм, госпожо.

— Ще попитам, дали господин Демирис не може да ви приеме.

Жената натисна едно от копчетата на секретарската уредба.

— Моля да ме извините, господин Демирис. Един човек носи пакет за вас от господин Котас.

— Донесете ми го, Ирен — каза шефът.

— Наредено му е да ви го предаде лично.

— Нека влезе тогава.

Ирен и разносвачът влязоха в кабинета.

— Вие ли сте Константин Демирис?

— Да.

— Бихте ли се подписали тук?

Демирис се подписа на разписката.

— Благодаря ви — отвърна разносвачът, прибра листчето и връчи плика на Демирис.

Демирис изпрати с поглед секретарката и разносвача, огледа плика замислено и го скъса. Вътре имаше малък касетофон с една касета. Обзет от любопитство, той натисна копчето и зачака.

Гласът на Наполеон Котас изпълни кабинета.

„Драги Коста, всичко щеше да е толкова по-просто, ако беше повярвал, че Фредерик Ставрос няма да издаде никому нашата малка тайна. Още по-огорчен съм от факта, че не повярва, че аз нямам намерение да споделя тази нещастна история с когото и да било. Имам всички основания да вярвам, че ти стоиш зад смъртта на нещастния Ставрос и си решил да ликвидираш и мен. Тъй като моят живот ми е също толкова скъп, колкото и твоят на теб, искам да те предупредя, че нямам никакво намерение да бъда следващата ти жертва… Взел съм всички предпазни мерки да запиша подробностите на играта, която ние двамата с теб изиграхме в процеса на Ноел Паж и Лари Дъглас, поставих ги в запечатан плик и ги дадох на прокурора. Ще бъдат отворени в случай, че нещо се случи с мен. Ето защо сега за теб е не по-малко важно, отколкото за мен, да бъда жив и здрав.“

Константин Демирис седеше в креслото, загледан пред себе си.

Когато Наполеон Котас се прибра в кабинета си същия следобед, той вече не изпитваше никакъв страх. Константин Демирис беше опасен човек, но съвсем не беше глупак. Надали щеше да предприеме действия срещу някого, когато е застрашена собствената му сигурност. Той направи своя ход, а аз го матирах. Адвокатът се усмихна. Май няма да е зле да променя програмата си за четвъртък.

Следващите няколко дни Нанолеон Котас бе много зает с подготовката на дело, в което една жена бе убила двете любовници на своя съпруг. Котас ставаше рано и работеше до късно през нощта, подготвяйки въпросите към свидетелите. Инстинктът му подсказваше, че въпреки всички доказателства, победата му съвсем не е сигурна.

В сряда вечерта остана да пише в кабинета до среднощ и едва след това се накани да си върви. Пристигна у дома след един.

Прислужникът му го чакаше.

— Да ви приготвя ли нещо за хапване, господин Котас? Ако сте гладен, мога да ви донеса сандвичи или…

— Не, благодаря ти. Лягай си.

Наполеон се прибра в спалнята. В продължение на час прехвърляше делото в главата си и най-сетне към два заспа.

Сънува, че е в съдебната зала и разпитва някакъв свидетел, когато най-неочаквано човекът започна да къса дрехите си.

— Но защо правите това? — попита го Котас.

— Горя.

Котас се огледа и видя, че всички присъстващи в препълнената зала се събличат.

— Ваше благородие обърна се той към съдията, — най-сериозно възразявам.

Съдията също събличаше тогата си.

— Тук наистина е много горещо — оплака се той. Горещо е. И много шумно!

Наполеон отвори очи. Пламъци бълваха под вратата на спалнята му и цялата стая бе пълна с дим.

Той седна в леглото, напълно разсънен.

Къщата гори. Защо не действа алармената инсталация?

От високата температура вратата бе започнала да се пука. Котас изтича до прозореца, задавен от дима. Опита се да го отвори, но напразно. Димът ставаше все по-задушлив и мъжът едва дишаше. Нямаше къде да избяга.

От тавана започнаха да падат горещи греди. Едната от стените се срути и пламъците пометоха Котас. Той изкрещя от болка. Косата и пижамата му горяха. Заслепен, той се хвърли върху затворения прозорец, счупи го и полетя надолу от пет метра височина.

Рано на следващата сутрин една прислужничка въведе прокурора Петрос Демонидис в кабинета на Константин Демирис.

— Kalimehra, Петрос — рече Демирис. — Благодаря ти, че се отзова на поканата ми. Донесе ли го?

— Да, господине. — И Демонидис подаде запечатания плик на Наполеон Котас. — Мислех, че ще предпочетете да го пазите при вас.

— Колко разумно от твоя страна. Ще закусиш ли с мен?

— Efharisto. Много сте любезен, господин Демирис.

— Коста. Наричай ме Коста. От известно време те наблюдавам. Струва ми се, че си човек със сериозно бъдеще. Бих искал да намеря подходяща работа за теб при мен. Би ли се заинтересувал от такова предложение.

— Разбира се, Коста — усмихна се Петрос Демонидис.

— Е, добре. Докато закусваме, ще си поговорим.

9. Глава

Лондон

Стана нещо обичайно Катерин и Константин Демирис да говорят по телефона поне веднъж в седмицата. Той все така й изпращаше подаръци, а когато тя протестираше, я уверяваше, че това са жестове на внимание и признателност. „Ивлин ви похвали за случая с Бакстър“ или пък: „От Ивлин разбрах, че благодарение на блестящата ви идея фирмата е спестила значителни суми от транспортни разходи“.

Катерин също се гордееше с успехите си. Откри поне десетина слабости в работата на кантората, които можеха да се избегнат. Постепенно възстанови старите си навици и умения и работата на кантората се подобряваше до голяма степен благодарение и на нейните усилия.

— Искрено се гордея с вас — уверяваше я Константин Демирис.

Катерин пламтеше от удоволствие. Той наистина се държеше чудесно с нея.

Още малко и ще направя своя ход, мислеше Демирис. Сега, когато и Ставрос, и Котас бяха отстранени, с онази история го свързваше единствено Катерин. Наистина опасността бе съвсем незначителна, но както бе забелязал Котас, Демирис не беше човек, който оставя нещата на случайността.