— Остави ме да довърша. Спомена също, че копията са съвършени.
— Съвсем не е така. Всеки експерт ще ги познае…
— Чакай, чакай. Ами ако на мястото на оригинала оставиш копие? Когато бях в музея, имаше толкова много туристи. Нима те могат да направят разлика?
— Не, но… аз… Разбирам какво искаш да кажеш, ала такова нещо не мога да направя.
— Влизам ти в положението, Виктор — все тъй спокойно продължи Ризоли. — Но експонатите са толкова много, пък ти ще подмениш само един…
— От двайсет години съм уредник в този музей — поклати Виктор глава. — И през ум не ми е минавало такова нещо.
— Съжалявам, не трябваше да ти го предлагам, но в един миг си помислих, че това ще спаси живота ти. — Ризоли се изправи и разкърши схванатото си тяло. — Боже, колко късно стана. Жена ти сигурно се чуди къде си се запилял.
Виктор Коронцис гледаше втренчено.
— Значи смяташ, че това ще ме спаси? — в унес произнесе той. — Но как?
— Много е просто. Вземаш една от антиките… даваш ми я, изнасям я от страната и я продавам. Оттам ще дойдат парите, които дължиш на Призи. Мисля, че ще мога да го убедя да почака. А и ти ще отървеш кожата. Излишно е да ти казвам какъв голям риск поемам заради теб. Хванат ли ме, ще имам големи неприятности. Правя го, само защото се чувствам отговорен, понеже те забърках в тази история.
— Ти си истински приятел — рече Виктор. — Сам съм си виновен. Не биваше да играя. Ти се опита да ми помогнеш.
— Така е. Съжалявам, че номерът не се получи. Е, да идем да поспим. Утре пак ще се видим. Лека нощ, Виктор.
— Лека нощ, Тони.
Рано на следващата сутрин телефонът в музея иззвъня.
— Коронцис?
— Да.
— Тук е Сал Призи.
— Добро утро, господин Призи.
— Обаждам се да уредим онези шейсет и пет хиляди, които ми дължите. По кое време да мина да ги взема?
— Ами… В момента не са у мен. — Виктор здравата се изпоти.
Последва злокобно мълчание.
— По дяволите, що за номера ми играете?
— Повярвайте, не ви лъжа. Аз…
— В такъв случай си искам парите! Ясно ли е?
— Да, господине.
— По кое време затваряте музея?
— Шест… шест часа.
— Ще ви чакам отпред. Гледайте парите да са у вас, да не ви размажа главата. Мислете му!
Линията прекъсна.
Виктор Коронцис се отпусна в стола, обзет от панически ужас. Искаше да се скрие. Но къде? Чувството на отчаяна безнадеждност го погълна. В главата му се въртяха стотици „ако“.
В този момент влезе Тони Ризоли.
— Добро утро, Виктор.
Беше шест и половина. Служителите от музея си бяха отишли. Външната врата от половин час бе заключена. Виктор и Тони я наблюдаваха внимателно.
Коронцис ставаше все по-неспокоен.
— Ами ако не се съгласи? Ако поиска парите още тази вечер?
— Остави това на мен. Аз ще говоря с него.
— Може и въобще да не дойде, а да изпрати нали разбираш, някой, който да ме убие? Мислиш ли, че може да стигне дотам?
— Няма да го направи, поне докато има шанс да си прибере парите.
В седем часа Сал Призи се появи. Коронцис изтича да му отвори.
— Добър вечер — рече той.
— Ти какво правиш тук? — обърна се Призи към Ризоли и без да дочака отговор, продължи: — Това си е наша работа.
— Искам само да помогна, и нищо повече.
— Въобще не се нуждая от твоята помощ — отсече Призи и се обърна към Виктор: — Къде са парите?
— Ами аз…
Призи го сграбчи за врата.
— Виж какво, копеле гадно! Ако не ми дадеш парите тази вечер, ще нахраниш рибите. Ясно ли е?
— Успокой се — отново се намеси Тони. — Ще си получиш парите.
— Казах ти да не се бъркаш — изсъска Призи. — Не е твоя работа.
— Напротив, моя е. Аз съм приятел на Виктор. В момента той няма толкова пари, но е измислил начин да се сдобие с тях.
— Абе какво ме мотаете? Има ли ги тия пари, или…
— Хем ги има, хем ги няма — отвърна Ризоли.
— Що за отговор е това?
Ризоли посочи с ръка наредените експонати.
— Ето ги.
— Къде? — огледа се Призи.
— Във витрините. Пълни са с антиквариати…
— Антични предмети… — поправи го Коронцис.
— … които струват цяло състояние. Говоря за милиони.
— Така ли? — Призи огледа експонатите. — Никаква работа не ми вършат, докато седят тук заключени. Искам пари в брой.
— Ще ги получиш — опита се да го успокои Ризоли. — И то двойно повече. Трябва само да имаш малко търпение. Това е всичко. Виктор не е мошеник. Необходимо му е малко време. Ще ти обясня неговия план. Той ще изнесе един от тези предмети, а аз ще уредя продажбата. Щом получим парите, веднага ще ти платим.
— Тая работа не ми харесва. Не разбирам нищо от антики — поклати глава Сал Призи.
— И не е нужно. Виктор е един от най-големите експерти в света. — Тони приближи до една от витрините, в която бе поставена мраморна глава. — Колко според теб струва това, Виктор?
— Глава на богинята Хигия, четиринайсети век преди Христа. Всеки колекционер би дал поне два-три милиона.
Ризоли се обърна към Сал Призи:
— Разбра ли сега?
— Не знам. — Призи сбърчи чело. — И колко време ще чакам?
— До един месец ще получиш двойно по-голяма сума.
Призи помисли за миг, после кимна.
— Така да бъде — рече той. — Но щом ще чакам цял месец, искам двеста хиляди отгоре.
Тони погледна Коронцис, който кимна.
— Значи споразумяхме се — рече Ризоли.
