Спомени от полунощ

Сал приближи дребничкия уредник.

— Давам ти трийсет дни. Ако не получа парите, с теб е свършено. Ясно ли е?

— Да, господине — едва отвърна Коронцис.

— Един месец и нито ден повече. — Той впи в Тони безмилостен поглед и добави: — Никак не ми харесваш.

Сал Призи се насочи към вратата и излезе от залата. Коронцис се стовари в един стол и обърса чело.

— Господи Боже! — въздъхна той. — Мислех, че ще ме убие. Дали ще успеем за толкова време?

— Разбира се — увери го Тони. — Само трябва да подбереш едно от тия неща и да поставиш копието на негово място.

— А ти как ще го изнесеш? Хванат ли те, ще те тикнат в затвора.

— Знам — невъзмутимо рече Тони. — Но това е единствената възможност. Нямаме друг изход.

Час по-късно Тони Ризоли, Сал Призи, Ото Далтон, Пери Бреслоер и Марвин Симор седяха с чаши в ръка в хотелския апартамент на Далтон.

— Всичко тръгна като по вода — хвалеше се Ризоли. — Онова копеле направо се подмокри.

— Ама и аз как го уплаших, а? — ухили се Сал.

— Ти и мене ме стресна — рече Ризоли. — Бива те за актьор.

— В крайна сметка за какво се разбрахте? — попита Марвин Симор.

— Той ми измъква една от ония антики, аз я продавам и снасям парите. Всеки от вас ще си получи дела.

— Чудесно — каза Пери Бреслоер. — Допада ми тая сделка.

Истинска златна мина, мислеше Ризоли. Само да налапа въдицата и няма отърване. Горкият Виктор. Полека-лека ще опразним скапания музей.

— Как ще изнесеш стоката извън страната? — попита Марвин Симор.

— Все ще намеря начин — рече Тони. — Остави на мен.

Нямаше, никакво време за губене. Алфредо Манкузо и Джино Лавери чакаха.

13. Глава

В полицейския участък на улица „Стадиу“ бе свикано спешно съвещание. В заседателната зала присъстваха шефът на полицията Димитри, инспектор Тину и инспектор Николино, Уолт Кели, представителят на митницата на Съединените щати, и още пет-шест детективи. Атмосферата бе съвършено различна в сравнение с тази на предишното съвещание.

— Имаме основание напълно да вярваме на вашата информация, господин Кели — каза инспектор Николино. — Нашите източници също твърдят, че Тони Ризоли се опитва да изнесе от страната голяма пратка хероин. Претърсваме складовете, в които предполагаме, че я е скрил.

— Следи ли го някой?

— Увеличихме броя на хората тази сутрин — отговори Димитри.

— Дано не е твърде късно — въздъхна Уолт Кели.

Инспектор Николино назначи две групи детективи, които да следят Тони Ризоли, но изглежда, беше подценил обекта. Още следобед Ризоли усети, че са му прикачили опашка. Винаги когато напускаше малкия хотел, в който бе отседнал, някой тръгваше подире му и го следеше на разстояние чак докато се прибере. Преследваха го истински професионалисти. На Ризоли това му харесваше, защото означаваше, че го ценят високо.

Сега трябваше да намери начин да изнесе не само хероина от Атина, но и безценните музейни експонати. Алфредо Манкузо и Джино Лавери са зад гърба ми, а полицията се е лепнала за мен като мокро одеяло. Необходимо е час по-скоро да си намеря посредник. Първото име, което му дойде наум, бе Иво Бруги от Рим, собственик на малък кораб. Преди време заедно бяха уредили някаква сделка. Съмнително бе дали ще се съгласи, но за друг в момента не се сещаше.

Ризоли бе сигурен, че телефонът в хотелската стая се подслушва. Трябва да ми се обаждат на друг телефон. Дълго време прекара в размисъл. Най-сетне стана и почука на вратата на отсрещната стая. Отвори му възрастен мъж с неприветливо изражение.

— Какво има?

— Моля да ме извините — започна той с най-любезния си тон. — Много съжалявам, че трябва да ви безпокоя. Ваш съсед съм от другата страна на коридора. Дали не бих могъл да поговоря с вас за минута?

Изпълнен със съмнения, мъжът го изучава известно време.

— Искам да видя, че отваряте вратата на вашата стая.

— Разбира се — отново се усмихна Тони, Прекоси бързо коридора, извади ключа и отвори вратата.

— Добре, заповядайте.

Тони затвори вратата и се върна.

— Какво искате?

— Проблемът наистина е много личен и ми е страшно неприятно, че ви безпокоя, но… Истината е, че в момента се развеждам и жена ми ме следи. — Той драматично поклати глава. — Уредила е дори телефонът в стаята ми да се подслушва.

— Жени! — изсумтя старецът. — Проклети да са! Аз самият се разведох миналата година, а трябваше да го направя много по-рано.

— Наистина ли? Ще ви затрудня ли, ако дам номера на стаята ви на няколко приятели, които да ме търсят тук? Обещавам, че няма да ви безпокоят често.

— Съжалявам, но… — поклати глава мъжът, Ризоли извади стодоларова банкнота от джоба си.

— Нека това бъде малка компенсация — рече той и остави парите на масата.

Мъжът навлажни устни.

— Не беше нужно. Защо да не услужа на брат по съдба.

— Много сте любезен. Ако ме потърсят, само почукайте. Тук съм през повечето време.

— Добре.

Рано на другата сутрин Ризоли се обади на Иво Бруги от близката пощенска станция. Поиска от телефонистката да го свърже с Рим.

— Signor Bruggi, per piacere1.

— Non ce in casa2.

— Quando arrivera3?

— Non lo so4?

— Gli dica, per favore, di chiamere il signor Rizzoli5?

Ризоли продиктува телефона на хотела и номера на стаята на стареца. После се прибра. Колко противна му бе тази стая. Гръцката дума за хотел xenodochion, което означаваше убежище за чужденци. Тук повече прилича на затвор, мислеше си Ризоли. Мебелите бяха неугледни: вехто зелено канапе, две очукани маси с лампи върху тях, малко писалище, също с лампа, стол и легло.

През следващите два дни Тони Ризоли не мръдна от стаята, всеки миг очакваше да му почукат, затова пращаше пиколото за храна. Никой не се обади. Къде, по дяволите, е Иво Бруги?

Ченгетата, които следяха Тони, докладваха на инспектор Николино и Уолт Кели.

— Ризоли се е затворил в хотела. От четирийсет и осем часа не е мръднал оттам.

— Сигурни ли сте, че е вътре?

— Да, господине. Камериерките го виждат сутрин и вечер, когато оправят стаята му.

— А телефонни обаждания?

— Нито едно. Какво да правим?