Спомени от полунощ

— Не мърдайте оттам. Рано или късно ще предприеме нещо. И проверете дали устройството за подслушване работи.

Най-после телефонът в стаята на Ризоли иззвъня. По дяволите! Бруги не би трябвало да го търси в тази стая. Нали остави съобщение за този идиот! Бе взел всички предпазни мерки. Той вдигна слушалката.

— Ало?

— Търся Тони Ризоли — обадиха се отсреща.

Не беше Иво Бруги.

— Кой е на телефона?

— Онзи ден дойдохте в кабинета ми с делово предложение, господин Ризоли — рече гласът. — Тогава ви отказах. Предлагам отново да поговорим.

Виж ти, зарадва се Ризоли. Спирос Ламбру! Пак кацна копелето гадно! Просто не можеше да повярва на късмета си. Всичките ми проблеми се решават. Ще изпратя едновременно и хероина, и антиките.

— Съгласен съм. Ще се радвам да го обсъдим отново. Кога искате да се срещнем?

— Какво ще кажете за днес следобед?

Бърза значи. Мамка им и богаташи, всички си приличат. Все ламтят.

— Чудесно. Къде?

— Защо не дойдете при мен?

— Готово.

Тони остави слушалката доволен.

Във фоайето на хотела ченгето докладваше в управлението.

— Току-що потърсиха Ризоли по телефона. Уговори си среща с някого в кабинета му, но човекът не се представи и не успяхме да проследим откъде звъни.

— Добре. Щом напусне хотела, тръгнете след него. Съобщете ми къде отива.

— Да, господине.

Десет минути по-късно Тони Ризоли изпълзя през един от прозорците на мазето, който го изведе на задната уличка. Два пъти сменя таксито, докато се увери, че не го следят, после се отправи към кантората на Спирос Ламбру.

От деня, в който Спирос Ламбру посети Мелина, той се закле, че ще отмъсти за сестра си. Проблемът бе, че не можеше да измисли достатъчно тежко наказание за Константин Демирис. С посещението на Георгиос Лато и изненадващото разкритие, което Мадам Пирис бе направила, в ръцете му се оказа оръжие, което щеше да съсипе зет му.

— Някой си господин Антони Ризоли иска да го приемете — съобщи секретарката. — Няма уговорена среща, тъй че аз…

— Пуснете го да влезе.

— Да, господине.

Спирос Ламбру с любопитство наблюдаваше Ризоли, който, самоуверено усмихнат, прекрачи прага.

— Благодаря ви, че дойдохте.

— Но моля ви — усмихна се Ризоли. — Значи решихте, че ние двамата можем да се споразумеем.

— Грешите.

— Моля? — учуди се Ризоли и усмивката му угасна.

— Чухте ме добре. Нямам намерение да сключвам сделка с вас.

Ризоли го гледаше с широко отворени очи.

— Защо тогава ме извикахте? Нали имате някакво предложение?

— Да, имам. Какво ще кажете, ако наемете някой от корабите на Константин Демирис?

— Константин Демирис ли? — Тони се отпусна в стола пред бюрото. — Какво говорите? Той никога не би…

— Напротив. Мога да ви обещая, че Демирис с удоволствие ще ви услужи.

— Защо? Какво ще спечели?

— Нищо.

— Не проумявам. Откъде-накъде Демирис ще се съгласи да сключи подобна сделка?

— Радвам се, че ме попитахте. — Ламбру натисна звънеца на секретарската уредба. — Донесете ни по едно кафе, моля. Вие как го предпочитате, господин Ризоли?

— Без мляко и без захар.

— За господин Ризоли без мляко и без захар.

Секретарката донесе кафето и когато затвори вратата, Ламбру се обърна към Тони.

— Искам да ви разкажа една история, господин Ризоли.

— Слушам ви.

— Константин Демирис е женен за сестра ми. Преди няколко години той си намери любовница. Името й беше Ноел Паж.

— Не беше ли актриса?

— Да. След време тя започна да му изневерява с един мъж на име Лари Дъглас. Ноел и Дъглас бяха осъдени по обвинение, че са убили жената на Дъглас, тъй като тя не искала да му даде развод. Константин Демирис нае адвоката Наполеон Котас, за да защитава Ноел.

— Спомням си, че четох нещо за този процес.

— Няколко факта обаче не стигнаха до вестниците. Моят скъп зет нямаше никакво намерение да спаси живота на своята невярна любовница. Той търсеше отмъщение. Нае Наполеон Котас със задачата Ноел да получи смъртна присъда. Към края на делото Котас съобщил на обвиняемите, че е сключил сделка със съдиите да намалят присъдата, ако обвиняемите се признаят за виновни. Всъщност ги излъгал. Ноел и Дъглас признаха, че са извършили убийството, и ги екзекутираха.

— Може би Котас наистина е мислил, че…

— Ако обичате, не ме прекъсвайте. Тялото на Катерин Дъглас не бе открито. А причината за това, господни Ризоли, е, че тя е все още жива. Константин Демирис я бе скрил.

Тони зяпна от изумление.

— Чакайте, чакайте. Значи Демирис е знаел, че тя е жива, и въпреки това е оставил да осъдят на смърт любовницата му и нейния приятел?

— Именно. Не зная точно какво гласи законът в такива случаи, но съм сигурен, че ако фактите се разкрият, моят зет ще прекара голяма част от живота си в затвора. Или най-малкото ще бъде разорен.

Тони трескаво обмисляше току-що чутото. Имаше нещо, което обаче не можеше да разбере.

— Защо ми разказвате всичко това, господин Ламбру?

Устните на Ламбру се разтеглиха в зловеща усмивка.

— Имам дълг към зет си — рече той. — Бих искал да се срещнете с него. Струва ми се, че той ще се зарадва на възможността да ви предостави един от своите кораби.

14. Глава

В него бушуваха бури, които той не бе в състояние да овладее. Дълбоко в душата си усещаше сковаващ хлад и нямаше топъл спомен, който да го сгрее. Всичко започна преди година, когато реши да отмъсти на Ноел. Надявал се бе с нейната смърт да погребе и миналото. До момента, в който Катерин Алегзандър отново влезе в живота му, не бе подозирал, че миналото живее в него. Това наложи отстраняването на Фредерик Ставрос и Наполеон Котас. Подхванали бяха смъртоносна игра срещу него, която успя да спечели. Онова, което изненада Константин Демирис, бе удоволствието, което изпита от риска, от трепета да се движиш но острието на бръснача. Бизнесът бе нещо вълнуващо, ала бледнееше пред играта на живот и смърт. Аз съм убиец, мислеше Демирис. Убиец не е точната дума. Аз съм