Спомени от полунощ

Ризоли кимна съчувствено.

— Разбирам те. Ако се притесняваш, не се налага да участваш. Все пак две-три хиляди долара ще ти дойдат добре, нали?

Коронцис съвсем облещи очи.

— Две-три хиляди долара ли каза?

— Ами да, най-малко.

— Не е ли рисковано?

— Мислиш ли, че щях да участвам ако беше опасно — засмя се Тони. — Съвсем просто е. Ото е страхотен майстор. От години го прави и никога досега не са го хващали.

Коронцис седеше като вцепенен и не сваляше очи от Ризоли.

— Колко ми трябват, за да участвам в играта?

— Около петстотин долара. Работата е толкова сигурна, че аз ще ти услужа с тези пари, но ако все пак загубиш, няма да искам да ми ги връщаш.

— Ти си прекалено щедър, Тони. Защо… защо правиш всичко това?

— Вече ти казах. — Ризоли престори гласа си така, че да звучи възмутено. — Винаги, когато видя някой почтен, трудолюбив човек като теб на отговорна работа — уредник в един от най-прочутите музеи в света, — за която държавата не ти дава дори прилична заплата, нищо че се блъскаш от сутрин до вечер, за да изхранваш семейството си… право да ти кажа, просто се вбесявам. Кога за последен път ти повишиха заплатата?

— Тук няма такова нещо.

— Ето, виждаш ли? Слушай какво. Имаш възможност да избираш. Или ще ми позволиш да ти направя една услуга тази вечер, та да сложиш в джоба си няколко хиляди и да заживееш както се полага, или ще продължиш да се мъчиш да свързваш двата края.

— Не зная, Тони… аз…

— Ясно. — Ризоли стана решително от стола. — След година-две може би отново ще дойда в Атина и нищо чудно отново да се срещнем. Много ми беше приятно, че се запознахме, Виктор. — И той тръгна към вратата.

— Почакай — спря го Коронцис, очевидно взел решение. — Ще дойда с теб тази вечер.

Налапал бе въдицата.

— Ей, страхотен си — зарадва се Тони. — Искрено се радвам, че ще мога да ти помогна.

— Прощавай, но искам да съм сигурен, че съм те разбрал правилно. Ти каза, че ако загубя, няма да се налага да ти връщам парите, нали?

— Точно така. Няма начин да загубиш. Играта е нагласена.

— Къде ще играем?

— В стая номер двайсет и четири на хотел „Метропол“. В девет часа. Кажи на жена си, че ще работиш до късно.

12. Глава

Освен Тони Ризоли и Виктор Коронцис в стаята имаше още четирима души.

— Да те запозная с моя приятел Ото Далтон — каза Ризоли. — Това е Виктор Коронцис.

Двамата мъже си стиснаха ръцете.

Тони погледна останалите.

— Не си спомням да съм срещал тези господа.

— Пери Бреслоер от Детройт — започна да ги представя Ото Далтон. — … Марвин Симор от Хюстън… Сал Призи от Ню Йорк.

Виктор Коронцис кимна на всеки, боейки се да не би гласът да му изневери.

Ото Далтон бе около шейсетгодишен, слаб, приветлив мъж с посивяла коса. Перя Бреслоер бе по-млад, с издължено и сдържано лице. Слаб, но с по-меки черти бе Марвин Симор. Сал Призи бе мъж-планина, с яки, мускулести ръце. Имаше, малки, подли очи, а лицето му бе прорязано от голям белег.

Ризоли бе подготвил Коронцис. Тия приятели имат много пари. Могат да си позволят да загубят и по-големи суми. Симор е собственик на застрахователна компания. Бреслоер се занимава с търговия на коли и има магазини в почти всички щати на САЩ, а Сал Призи е шеф на голям синдикат в Ню Йорк.

— И така, господа, да започваме — обади се Ото Далтон. — Белите чипове са пет долара, сините — десет, червените — двайсет и пет, а черните — петдесет. А сега да видим цвета на вашите пари.

Коронцис извади петстотинте долара, които бе взел на заем. Не, сепна се той, не са заем, а просто дадени. Погледна Ризоли и се усмихна. Чудесен приятел наистина е този Ризоли.

Останалите сложиха на масата дебели пачки.

Изведнъж Коронцис се смути. Ами ако нещо се обърка и загуби петте стотачки? Тони ще се погрижи за това, сви рамене той. Но ако спечели?. Неочаквано го обзе еуфория.

Играта започна.

Залозите отначало бяха малки. Ръководещият играта ги определяше. При първите раздавания загубите и печалбите сякаш се разпределяха равномерно, но постепенно настъпи промяна.

И да искаха, Тони Ризоли и Виктор Коронцис не можеха да загубят. Ако техните карти бяха добри, то на останалите бяха лоши. Ако другите имаха късмет, късметът на Коронцис и Ризоли бе още по-голям.

Виктор просто не вярваше на очите си. В края на играта той бе спечелил близо две хиляди. Същинско чудо.

— Доста ви вървеше тази вечер — изсумтя Марвин Симор.

— Така си е — съгласи се Бреслоер. — Какво ще кажете за един реванш?

— Ще ви се обадя — отговори Ризоли.

Когато си тръгнаха, Коронцис възкликна.

— Направо не мога да повярвам. Две хиляди долара!

— Дребна работа — засмя се Тони. — Нали те предупредих! Ото е един от най-големите майстори в занаята. Ония приятели просто умират да се срещнат отново с нас. Какво ще кажеш?

— Съгласен съм — широко усмихнат рече Коронцис.

Следващата вечер Коронцис спечели три хиляди.

— Направо фантастично! — рече той на Ризоли. — Дали не подозират нещо?

— Разбира се, че не подозират. Бас държа, че утре ще поискат да вдигнем залога. Смятат, че ще могат да си върнат парите. Ти навит ли си?

— Разбира се, Тони.

Щом седнаха, Сал Призи каза:

— Знаете ли, в последно време доста загубихме. Какво ще кажете да вдигнем залога.

Тони Ризоли намигна на Коронцис.

— Нямам нищо против — отвърна Тони. — Вие какво ще кажете?

Всички кимнаха в знак на съгласие.

Ото Далтон приготви купчините с чипове.

— Белите са петдесет долара, сините — сто, червените са петстотин, а черните — хиляда.

Виктор погледна Ризоли тревожно. Не предполагаше, че залозите ще се вдигнат толкова високо. Ризоли му кимна успокоително. Играта започна.

Всичко вървеше както и предишните дни. Ръцете на Виктор бяха като омагьосани. Каквито и карти да имаше, неговите биеха тези на другите. Тони също печелеше, но не толкова много.

— Проклети карти! — изръмжа Призи по едно време. — Да сменим тестето.

Ото Далтон безропотно извади нова колода.

Коронцис хвърли бегъл поглед към своя приятел и се усмихна. Сигурен беше, че няма начин късметът да им измени.