Спомени от полунощ

Катерин му се усмихна.

— Не.

В дванайсет и петнайсет Катерин излезе от кантората, за да отиде при доктор Хамилтън. За голяма изненада откри, че той я очаква с нетърпение. Спомни си колко разстроена бе миналия път. В приемната нямаше никой, тъй като беше обедна почивка и вратата на лекарския кабинет бе отворена. Хамилтън я очакваше.

— Заповядайте — кимна той.

Катерин влезе в кабинета и седна на стола, който й посочи.

— Как мина седмицата? — попита той.

Как мина ли? Не твърде добре. Не можеше да избие от главата си мисълта за Кърк Ренолдс.

— Горе-долу. Имах много работа.

— А това помага. От колко време работите за Константин Демирис?

— От четири месеца.

— Харесва ли ви работата?

— Не ми позволява да мисля за глупости. Много съм задължена на господин Демирис. Не мога да ви опиша колко много е направил за мен. Надявам се, че не очаквате да ви разказвам и това — вяло се усмихна тя.

— Казвайте ми само онова, което искате.

Настъпи мълчание. Тя не издържа и продължи:

— Съпругът ми работеше за господин Демирис. Той беше пилот. По време на инцидент с лодка загубих паметта си. След време я възстанових и тогава господин Демирис ми предложи тази работа.

Няма да говоря за ужаса и болката. Срамувам се да му кажа, че съпругът ми се опита да се отърве от мен? Вероятно не искам да си помисли нещо лошо за мен.

— За всеки е трудно да говори за миналото си.

Катерин го погледна мълчаливо.

— Споменахте, че сте загубили паметта си — рече той.

— Да.

— И сте имали нещастен случай с лодка.

— Да. — Катерин бе стиснала устни, сякаш бе решила да говори колкото може по-малко. В душата й отчаяно се бореха две коренно противоположни чувства. Искаше да му разкаже всичко, за да й помогне. От друга страна, единственото й желание бе да си мълчи, за да я оставят на мира.

Алан Хамилтън внимателно я наблюдаваше.

— Разведена ли сте?

— Мъжът ми… съпругът ми почина.

— Госпожице Алегзандър… Имате ли нещо против да ви наричам Катерин?

— Не.

— Моето име е Алан. Катерин, от какво се боиш?

— Защо мислиш, че се боя? — рязко попита тя.

— Значи греша?

— Да.

Този път мълчанието трая по-дълго. Страхуваше се да говори и да разкрие реалността.

— Хората около мен… като че всички умират.

Дори да бе шокиран, докторът с нищо не го показа.

— И смяташ, че причината за това си ти, така ли?

— Да. Всъщност — не. Не зная. Объркана съм…

— Много често търсим причината за чуждите нещастия в самите себе си. Ако мъж и жена се развеждат, децата смятат, че те са причината. Ако прокълнем друг човек и той умре, решаваме, че ние сме причината за смъртта му. Често срещано явление.

— Не е само това.

— Така ли? — Той я наблюдаваше внимателно, целият в слух.

Неочаквано думите й започнаха да се леят като водопад.

— Съпругът ми беше убит заедно с… с любовницата си. Двамата адвокати, които го защитаваха, също умряха. А сега… — гласът й пресекна… — и Кърк.

— Значи смяташ, че ти си причината за смъртта на всички тези хора… Тази мисъл е непосилно бреме.

— Мисля… че съм прокълната. Боя се да общувам с други мъже. Няма да го понеса, ако отново се случи нещо подобно.

— Катерин, ти носиш отговорност единствено за своя собствен живот. И за ничий друг. Не е възможно да имаш власт над живота или смъртта на когото и да било друг. Ти си съвършено невинна. Нямаш нищо общо със смъртта на тези хора. Трябва да го разбереш.

Ти си съвършено невинна. Нямаш нищо общо със смъртта на тези хора. Катерин се замисли върху словата му. Колко много искаше да му повярва. Тези хора умряха заради своето собствено поведение, а не заради нея. А с Кърк просто се случи нещастие. Но дали беше така?

Алан Хамилтън я наблюдаваше мълчаливо. Катерин вдигна очи. Той е почтен човек. Неочаквано я споходи друга мисъл. Защо ли не го срещнах по- рано. Тя погледна снимката на малката масичка.

— Благодаря ти… Ще се опитам да свикна с мисълта за това:

— Ще го направим заедно. Ще дойдеш ли пак?

— Моля?

— Не помниш ли, бяхме се уговорили, че това ще е пробната ни среща. Сега трябва да решиш дали ще продължаваш да идваш, или не.

Този път Катерин не се поколеба.

— Ще дойда, Алан.

Той я изпрати и се замисли. В своята практика бе имал много привлекателни пациентки, някои дори не бяха скривали сексуалния си интерес към него, но той бе твърде добър психиатър, за да позволи да бъде прелъстен. Интимните контакти с пациенти бяха сред първите табута в работата на психиатъра, те бяха един вид предателство към професията.

Алан Хамилтън произхождаше от лекарско семейство. Баща му беше хирург, майка му медицинска сестра, а дядото на Алан бе известен кардиолог. Алан от малък знаеше, че иска да стане лекар. Хирург като баща си. Завърши медицина в Кингс Колидж и специализира хирургия.

Показал бе и талант, нещо, което не се научава. И точно тогава дойде известието, че войските на Третия райх са прекосили границата на Полша. Два дни след това Англия и Франция също обявиха война.

Започна Втората световна война.

Алан Хамилтън се записа доброволец.

На 22 юни 1940 година, след завземането на Полша, Чехословакия, Норвегия, падна и Франция, и Британските острови трябваше да понесат тежестта на войната.

Около сто самолета изсипваха бомбите си над Великобритания. Много скоро те станаха двеста… и така до хиляда. Касапницата беше страхотна. Ранени и умиращи имаше на всяка крачка. Градовете бяха в пламъци. Но Хитлер бе подценил англичаните. Нападенията само засилиха съпротивата им. Те бяха готови да умрат за свободата си.

Нямаше нито минута отдих. Случваше се да не спи по шейсет часа. Бомбардираха болницата, в която работеше, и той премести болните в един склад. Спаси живота на хиляди, работейки при невъзможни условия.

През октомври, когато въздушните нападения бяха в разгара и сирените за тревога раздираха час по час въздуха, хората се криеха в подземни укрития. При поредна тревога Алан отказа да слезе в скривалището и