Спомени от полунощ

— Разбира се. Има още толкова много време.

Ив Ренар се интересуваше от музеи.

— В Париж, естествено, са най-великолепните музеи в света — обясняваше той на Катерин. — Били ли сте в Лувъра?

— Не — призна тя. — Никога не съм ходила в Париж.

— Жалко, наистина. На всяка цена трябва да отидете някой ден. — Още докато говореше, през ума му мина мисълта: Естествено зная, че не е ходила.

— Бих искал да обиколя музеите на Лондон. В събота може би ще ми отделите време да дойдете с мен.

Катерин имаше намерение в събота да свърши малко работа в кантората, но Демирис я бе помолил да се грижи за гостите.

— Добре — съгласи се тя.

Тя съвсем не изгаряше от желание да прекара цял ден с французина. Толкова е неприятен. Държи се така, сякаш всички са несправедливи към него.

Събота започна приятно. Първо отидоха в Британския музей, обиколиха залите и прекрасните експонати от миналото. Видяха копие на Магна Харта, прокламация, подписана от Елизабет Първа, разгледаха описанията на битки, водени преди векове.

Нещо в този човек смущаваше Катерин и тя успя да разбере какво е то, едва след като бяха прекарали близо час в музея.

Разглеждаха някакъв документ, подписан от адмирал Нелсън.

— Мисля, че това е един от най-интересните експонати — каза Катерин. — Написал е текста преди началото на битката. Виждате ли, не е бил сигурен, че има правото да… — Изведнъж почувства, че Ив Ренар изобщо не я слуша. Той не бе проявил интерес към нищо от онова, което бяха видели.

Посетиха музея „Виктория и Албърт“. Реакцията му беше същата и Катерин го наблюдаваше внимателно. Обикаляха последователно залите и той се правеше на много заинтересуван, но очевидно мислите му бяха другаде.

— Искате ли да разгледаме Уестминстърското абатство? — попита Катерин, когато излязоха навън.

— Да, разбира се — кимна французинът.

Разходиха се из огромната катедрала, спряха пред каменните гробници на прочути мъже, поети, държавници и крале.

— Ето тук е погребан Робърт Браунинг.

— А да, Браунинг — повтори с равен той Ренар. От какво се интересува този човек? Защо си загубихме целия ден, недоумяваше Катерин.

Когато се върнаха в хотела, Ив Ренар каза:

— Много ви благодаря, госпожице Алегзандър. Беше истинско удоволствие за мен.

Лъже. Но защо?

— Има едно място, което според мен е много интересно — Стоунхендж. Мисля, че беше някъде в равнината Сейлсбъри.

— Да — рече Катерин.

— Защо не отидем там следващата събота?

Може би Стоунхендж щеше да му се види по-интересно място от музеите.

— Чудесно — рече Катерин.

Дино Матуси бе ценител на кулинарното изкуство. Един ден влезе в кабинета й с пътеводител в ръка.

— Направил съм списък на ресторантите в Лондон. Искате ли да го погледнете?

— Ами… аз…

— Добре! Тази вечер ще ви заведа на вечеря в „Коно“.

— Но тази вечер аз…

— Не приемам никакви извинения. Ще мина да ви взема в осем.

— Добре — въздъхна Катерин.

— Bene! Какво удоволствие е да не вечеряш сам, нали? — каза той многозначително, като се наведе през бюрото към нея. Намеренията му бяха красноречиви. Щом е толкова открит, значи е напълно безобиден.

Вечерята в „Коно“ бе превъзходна. Поръчаха си пушена сьомга, печено и йоркширски пудинг. Докато ядяха салата, Дино Матуси каза:

— Намирам, че сте много привлекателна, Катерин. Обичам американките.

— Така ли? Жена ви американка ли е? — попита тя невинно.

— Не — сви рамене Матуси. — Италианка е. Много добра жена.

— Имали сте късмет — рече Катерин.

— Така си е — усмихна се Матуси.

Едва когато стигнаха до десерта, той я попита:

— Обичате ли природата? Имам тук един приятел с кола. Мислех си, че може да се разходим другата неделя извън града.

Катерин понечи да откаже, но изведнъж се сети за Уим. Изглеждаше толкова самотен. Може би щеше да се зарадва на такава разходка.

— Звучи доста примамливо — рече тя.

— Обещавам ви да бъде много забавно.

— Може ли да поканя и Уим?

— Колата е малка — поклати той глава.

Гостите от Атина непрестанно имаха някакви желания и на Катерин не й оставаше почти никакво време. Хейли, Ренар и Матуси разговаряха неколкократно с Уим Вандийн и тя искрено се забавляваше от реакцията им.

— И той прави всичко това без калкулатор? — удивляваше се Хейли.

— Точно така.

— Не съм виждал такова нещо.

Катерин се учудваше на старанието на Атанас Ставич. Не беше срещала толкова усърден човек. Сутрин, когато пристигаше в кантората, той беше там. Беше там и когато всички отдавна си бяха отишли. Винаги усмихнат, винаги готов да свърши нещо. Приличаше й на треперещо кученце. Явно бе преживял травма. Катерин реши да поговори с Алан Хамилтън за него. Положително има някакъв начин да си възвърне увереността, мислеше тя. Алан ще му помогне.

— Забелязала ли си, че хлапето е влюбено в теб? — попита я един ден Ивлин.

— За кого говориш?

— За Атанас. Нима не си видяла боготворящия му поглед? Върви само по петите ти.

— Въобразяваш си — засмя се Катерин.

Веднъж, съвсем спонтанно, Катерин го покани на обяд.

— Ама как… в ресторант ли?

— Да, разбира се.

Момчето пламна.

— Не зная, госпожице Алегзандър. — Той сведе очи към неугледните си дрехи. — Ще ви е срам от хората, като ви видят с мен.

— Не съдя за хората по дрехите им — отсече Катерин. — Ще се обадя да запазя маса.

Заведе Атанас Ставич в „Лайън Корнър Хаус“ Изпълнен със страхопочитание към обстановката, той се настани на стола срещу нея.

— Никога не съм бил на такова място. Толкова е красиво!