Спомени от полунощ

Американецът Джери Хейли беше висок, мускулест, с дружелюбно, открито лице и с тъмносиви очи. Катерин никога не беше виждала толкова големи ръце. Те като че ли живееха свой собствен живот — непрестанно се движеха насам-натам, сякаш си търсеха работа.

Ив Ренар беше французин. Нисък и набит, с необщително изражение, той плашеше Катерин със студените си проницателни очи. Затворен в себе си, той като че ли беше винаги нащрек.

Но нащрек за какво? — питаше се тя.

Третият, италианецът Дино Матуси, бе симпатичен, привлекателен и много чаровен.

— Господин Демирис има високо мнение за вас — каза той на Катерин.

— Това ме ласкае.

— Той ни увери, че вие ще се грижите за нас. Заповядайте, това е за вас. — Той й подаде пакетче с марката на „Ерме“ Вътре имаше красив копринен шал.

— Благодаря ви. Много сте любезен. А сега, нека ви покажа кабинетите — обърна се тя към мъжете.

В този миг се разнесе силен шум от падане на тежък предмет. Всички се обърнаха стреснати. Не по- малко стреснато бе момчето, което стоеше зад тях и уплашено гледаше падналия пакет. То носеше три куфара и беше около петнайсетгодишно, но дребничко и крехко за възрастта си, с къдрава кестенява коса и зелени очи.

— За бога! — скара му се Ренар. — Внимавай!

— Извинете — притеснено рече момчето. — Къде да оставя куфарите?

— Сложи ги някъде. Ще ги вземем по-късно.

Катерин погледна Ивлин въпросително.

— Останал без работа в Атина — обясни й тя. — А ние тук имаме нужда от момче за всякакви поръчки.

— Как се казваш? — попита го Катерин.

— Атанас Ставич, госпожо — почти разплакан рече той.

— Остави багажа ето там, отзад. Ще кажа да го наглеждат.

— Много ви благодаря, госпожо — с видимо облекчение каза момчето.

— Господин Демирис ми съобщи, че ще разгледате нашата дейност. Ще се опитам да ви помогна във всичко, което ви интересува. А сега, господа, бихте ли ме последвали. Искам да ви запозная с Уим и с останалите колеги.

Катерин ги поведе от стая в стая.

— Уим, това са господата, които пристигнаха от Гърция — рече тя, когато отвори вратата на стаята му. — Ив Ренар, Дино Матуси и Джери Хейли.

Уим ги изгледа втренчено и тутакси рече:

— Гърция има население от седем милиона шестстотин и трийсет хиляди души.

Тримата се спогледаха недоумяващо.

Катерин едва сдържа усмивката си. Реакцията им й напомни нейното собствено изумление при първата й среща с Уим.

— А сега ще ви покажа вашите кабинети — обърна се тя към гостите. — Бихте ли ме последвали?

Вече в коридора Джери Хейли се обърна към Катерин:

— Що за субект е тоя? Бях чул, че длъжността му е много отговорна.

— Така е — увери го Катерин. — Уим се грижи за всички финансови операции.

— Не бих му дал да се грижи дори за котката ми — изсумтя Хейли.

— Трябва да го опознаете…

— Не изпитвам никакво желание да го опознавам — измърмори французинът.

— Ангажирала съм ви стаи — продължи Катерин. — Доколкото разбрах, предпочитате да сте в различни хотели.

— Точно така — обади се Матуси.

Катерин понечи да направи някакъв коментар, по се въздържа. Не беше нейна работа защо предпочитат да са разделени.

Той наблюдаваше Катерин. Много по-красива е, отколкото предполагах. Това прави нещата още по-интересни. Доста е преживяла. Личи по очите й. Ще й покажа колко изискано нещо може да бъде болката. Ще й се насладим двамата. А когато свърша с нея, ще я изпратя там, където няма никаква болка. При нашия Създател. Какво удоволствие. Наслада до дъно.

Катерин им показа кабинетите и ги остави. Докато вървеше към стаята си, дочу крясъците на французина.

— Не това куфарче, глупако! Моето е кафяво. Ка-фя-во! Не разбираш ли английски?

— Разбирам, господине! Извинявайте много — смутено отвърна момчето.

Нещо трябва да се направи, реши Катерин.

— Ако имаш нужда от помощ, обади ми се — каза Ивлин.

— Много ти благодаря. Ако се наложи, непременно ще те потърся.

След няколко минути Атанас Ставич мина покрай вратата на стаята й.

— Влез за малко, ако обичаш — повика го тя. Младежът погледна сепнато.

— Да, госпожо. — Видът му бе подплашен, сякаш чакаше всеки миг да бъде ударен с камшик.

— Затвори, моля те, вратата.

— Да, госпожо.

— Вземи си стол. Казваш се Атанас, пали?

— Да, госпожо.

Опитваше се да го накара да се отпусне, но без особен резултат.

— Няма от какво да се боиш — рече тя.

— Да, госпожо.

Катерин го разглеждаше и се питаше какво ли го е наплашило така. Реши, че на всяка цена трябва да разбере нещо повече за миналото му.

— Ако някой тук се опита да бъде несправедлив или се държи зле с теб, искам да ми кажеш.

— Добре, госпожо — преглътна момчето.

Кой знае дали щеше да събере кураж да отиде при нея, питаше се Катерин. Някой бе прекършил духа му.

— Ще се видим пак.

Новопристигналите специалисти бяха работили в различни поделения на огромната империя на Константин Демирис и добре познаваха работата. Катерин обаче бе смутена от поведението на италианеца Дино Матуси. Той я обсипваше с въпроси, отговорите на които би трябвало чудесно да знае. Изслушваше я с видима досада, сякаш това не го интересуваше. Питаше повече за личния живот на Катерин, отколкото за работата.

— Омъжена ли сте?

— Не.

— Но сте била, нали?

— Да.

— Разведена?

— Вдовица съм — отсече тя, тъй като разговорът й бе неприятен.

— Обзалагам се, че си имате приятел — ухили се Матуси. — Знаете какво искам да кажа, нали?

— Знам, какво искате да кажете — сдържано рече тя. Само че не е твоя работа. — Вие женен ли сте?

— Si, si. Имам жена и четири прелестни bambini. Много тъгуват, когато съм далеч от дома.

— Често ли пътувате, господин Матуси?

— Дино, Дино — засегнато я поправи той. — Господин Матуси е моят баща. — Да, много пътувам, но често пъти това има и своите предимства. Сигурно разбирате какво имам предвид? — добави тихичко той с многозначителна усмивка.