Спомени от полунощ

Съжалявам. Каква празна дума, куха.

— Ще поръчате ли нещо за погребението? Значи смъртта съвсем не е краят. Трябваше да се организира погребение. Ковчег, място в гробището, цветя, да се съобщи на роднините. На Катерин й се искаше да закрещи.

— Госпожице Алегзандър?

Катерин вдигна поглед.

— Аз ще съобщя на семейството му.

— Много ви благодаря.

Обратният път до Лондон бе скръбен. Тя бе отишла на планина с Кърк, изпълнена с надежда, вярвайки, че ще сложи ново начало, че пред нея ще се разтвори врата към един нов живот.

Той бе толкова мил и внимателен. Трябваше да се любя с него. Какво значение би имало в крайна сметка? И изобщо какво има смисъл в този живот? Над мен тегне проклятие. Унищожавам всеки, който се доближи до мен.

Когато се прибра в Лондон, тя се чувстваше твърде потисната, за да отиде на работа. Остана в къщи и не искаше да види никой. Ана приготви обяда и го занесе в стаята й, но Катерин не се докосна до храната.

— Трябва да хапнете нещо, госпожице Алегзандър.

Само при мисълта за това й се повдигаше.

На следващия ден се почувства още по-зле. Имаше чувството, че гърдите й са затиснати с метална плоча. Едва дишаше.

Не може така, мислеше Катерин. Трябва да направя нещо.

Обади се на Ивлин.

— Непрестанно се обвинявам за случилото се…

— Но това е глупаво, Катерин.

— Зная, но е просто по-силно от мен. Трябва да поговоря с някого. Може би някой психиатър ще…

— Познавам един много добър — рече Ивлин. — Уим ходи при него от време на време. Казва се Алан Хамилтън. Моя приятелка направи няколко опита за самоубийство и откакто доктор Хамилтън я пое, се чувства много добре. Не искаш ли да отидеш при него?

Ами ако каже, че съм душевно болна? Ами ако наистина съм?

— Добре — неохотно се съгласи Катерин.

— Ще се опитам да ти уредя час. Доста е зает.

— Благодаря ти, Ивлин.

Катерин реши да поговори с Уим. Ще му кажа за Кърк.

— Уим, спомняш ли си Кърк? Загина преди няколко дни на една ски-писта.

— Така ли? Уестминстър — нула-четири-седем-едно.

— Моля?

Уим бе повторил телефонния номер на Кърк. Нима за Уим хората бяха само поредица от числа? Не изпитваше ли чувства към тях? Дали наистина бе лишен от способността да обича, да мрази и да съчувства?

А може би е по-добър от мен? Спестени са му поне страданията, които всички ние изживяваме.

Ивлин уреди час на Катерин при Алан Хамилтън за следващия петък. Може би трябваше да съобщи на Константин Демирис за това, но реши, че не е чак толкова важно и че е излишно да го безпокои.

Алан Хамилтън имаше кабинет на улица „Уимпоул“. Катерин се отправи натам, изпълнена с лоши предчувствия. Страхуваше се от онова, което лекарят щеше да си каже за нея, а се ядосваше и на себе си, защото се налагаше да разчита на чужд човек за решаването на проблеми, които би трябвало да преодолее сама.

В приемната я посрещнаха с думите:

— Доктор Хамилтън ви очаква, госпожице Алегзандър.

Въпросът е дали аз съм готова да се срещна с него? Внезапно я обзе паника. Какво търся тук? Няма да се оставя в ръцете на някакъв мошеник, който положително се мисли за Господ.

— Промених решението си. Не се налага да се срещна с него. Ще заплатя веднага за загубеното време.

— Почакайте, моля.

— Но…

Човекът влезе в кабинета на лекаря.

След миг се появи и Алан Хамилтън. Беше около четирийсетгодишен, висок, рус, със сини очи и спокойно излъчване.

— Вие ме зарадвахте — обърна се той към Катерин.

— Моля? — смръщи вежди тя.

— Не си бях давал сметка колко добър лекар съм. Едва прекрачила прага на моята приемна и вече се чувствате добре. В известен смисъл това е рекорд.

— Много съжалявам — опита се да се извини Катерин. Не биваше да ви безпокоя. Аз наистина не се нуждая от помощ.

— Искрено се радвам да го чуя. Но така и така сте тук, госпожице Алегзандър, защо не влезете за малко? Ще пием кафе.

— Благодаря ви, но предпочитам…

— Както се казва, ще го изпиете на крак.

— Добре, но само за минута — съгласи се Катерин след кратко колебание.

Обстановката в кабинета бе съвсем семпла, напомняше по-скоро на всекидневна, отколкото на кабинет. По стените висяха вдъхващи спокойствие репродукции. На ниска масичка бе поставена снимката на красива жена и малко момченце. Е, добре, приятен кабинет и симпатично семейство. Но това нищо не означава.

— Заповядайте, седнете — покани я той. — Кафето ще стане след няколко минути.

— Не бих искала да ви губя времето, докторе.

— Не се безпокойте — успокои я той и се настани зад бюрото, без да сваля очи от нея. — Доста неща са минали през главата ви — съчувствено добави той.

— Вие какво точно знаете? — троснато рече тя и сама се изненада резкия си тон.

— Говорих с Ивлин. Тя ми разказа за Сен Мориц. Искрено съжалявам.

Отново тази отвратителна дума.

— Така ли? Ако сте толкова способен, защо не върнете Кърк? — Цялата мъка, която се бе натрупала в нея, изригна като вулкан и тя с ужас осъзна, че е обзета от истерични ридания. — Оставете ме на мира! — крещеше тя. — Оставете ме!

Алан седеше на мястото си и безмълвно я наблюдаваше.

Когато риданията намаляха, тя каза тихо:

— Извинете. Трябва наистина да си вървя. — Стана и се отправи към вратата.

— Не зная дали мога да ви помогна, но бих искал да го направя. Обещавам, че поне няма да ви навредя.

Катерин спря нерешително пред вратата. Извърна се и го погледна с насълзени очи.

— Не зная какво става с мен — чувствам се така объркана.

— Тогава защо не ме оставите да ви помогна да намерите себе си? Ще го направим заедно. Седнете. Ще отида да видя какво става с кафето.

Той се бави около пет минути. Катерин седеше сама и недоумяваше как успя да я уговори да остане.