Спомени от полунощ

щати. Аз проблеми нямам. Да не говорим за ония съкровища от музея, които ме очакват. Това е другата ми златна мина. Тя вече си е лично моя. Като не знаят за нея, няма да се чувстват ощетени.

Тони заспа и сънува флотилия от златни кораби и дворци, в които прислужваха изкусителни момичета.

Когато Ризоли и неговите момчета се събудиха на другата сутрин, те слязоха в салона, за да закусят. Няколко души от екипажа вече бяха там. Посрещна ги един от стюардите.

— Добро утро.

— Къде е господин Демирис? — попита Ризоли. — Няма ли да закусва?

— Остана в кабината си, господин Ризоли. Нареди да бъдем на ваше разположение.

— Много мило — усмихна се Тони. — За мен портокалов сок и бекон с яйца. А за вас, момчета?

— За нас също.

Щом останаха сами, Ризоли нареди:

— Искам да се държите спокойно. Не се шляйте много из кораба и бъдете любезни с всички. Не забравяйте, че сме гости на господин Демирис.

Демирис не се появи нито на обяд, нито на вечеря.

Ризоли го завари с поглед зареян над морската шир. Беше блед и измъчен.

— Трябва да се храниш, съдружнико. Не бих искал да се разболееш точно сега. Още много работа ни чака. Казах на стюарда да ти донесе нещо за ядене.

Демирис въздъхна тежко.

— Не мога нищо да… Оставете ме, моля.

— Готово — ухили се Ризоли. — А след като хапнеш, легни. Имаш ужасен вид.

На другата сутрин Тони Ризоли отиде да се срещне с капитана.

— Казвам се Тони Ризоли. Гост съм на господин Демирис.

— Да, той ми спомена, че искате да говорите с мен. Разбрах, че ще трябва да направим някакви промени в маршрута.

— Точно така. Аз ще ви кажа, когато му дойде времето. Кога ще наближим бреговете на Флорида?

— След около три седмици, господин Ризоли.

— Е, добре. Ще се видим по-късно.

Ризоли се разходи из танкера. Неговият танкер. Цялата флота бе негова. Светът бе негов. Бе в такова приповдигнато настроение, каквото никога досега не бе изпитвал.

Танкерът напредваше спокойно. От време на време Ризоли се отбиваше при Константин Демирис.

— Трябва да имате и мадами на корабите — опита се да го заговори Ризоли. — Но предполагам, че вие гърците, нямате нужда от жени, а?

Демирис не пожела да му отговори.

Всеки изминат ден приближаваше Ризоли към мечтата му. Беше го обзело трескаво нетърпение. Мина една седмица, сетне още една и вече наближиха бреговете на Северна Америка.

В събота привечер Ризоли се бе подпрял на перилата на танкера и гледаше морето, когато най- неочаквано светкавица проряза небосклона.

Първият помощник се доближи до него.

— Нищо чудно малко да ни разлюлее, господин Ризоли. Надявам се, че не ви прилошава.

— Никога не ми е прилошавало.

Скоро започна вълнение и грамадното туловище на танкера взе здравата да се люлее.

Ризоли усети, че му се повдига. Значи все пак не съм толкова издръжлив. Но има ли някакво значение? Светът беше негов. Тази вечер той си легна по-рано от обикновено.

Спа неспокойно и сънува много. Този път нямаше златни кораби и красиви голи момичета. Сънищата му бяха тревожни. Имаше война и до слуха му стигнаха изстрели на артилерия. Една от експлозиите дори го събуди.

Ризоли седна в леглото. Каютата се люлееше. Навън вилнееше силна буря. По коридорите трополяха стъпки. Какво ставаше, по дяволите?

Тони бързо стана и излезе навън. Подът под краката му силно се люшна и той едва не падна.

— Какво става? — попита той един от хората, които тичаха покрай него.

— Стана експлозия. Корабът гори. Потъваме. Най-добре да се качите на палубата.

Потъваме ли? Не можеше да повярва на ушите си. Всичко вървеше гладко като по масло. Няма значение, бързо се примири той. Ще прежалим този товар. Ще има още много като него. Трябва да спася Демирис. Той е ключът към всичко. Ще изпратим сигнал за помощ. Чак тогава се сети, че нареди да прекъснат връзките със света.

Мъчейки се да пази равновесие, Тони Ризоли мина покрай каюткомпанията и с труд се изкачи на палубата. За голяма своя изненада видя, че бурята е отминала. Морето бе гладко и спокойно. Пълната луна осветяваше всичко наоколо. Разнесе се гърмежът на нова експлозия, последван от втори. Палубата стремително се накланяше. Кърмата беше вече под водата. Моряците се мъчеха да спуснат спасителните лодки, но беше твърде късно. Водата кипеше от горящия петрол. Къде ли беше Демирис?

Над шума от експлозиите, Ризоли чу шум от мотор. Вдигна очи. На няколко метра над кораба висеше хеликоптер.

Спасени сме, зарадва се Ризоли. Замаха с всички сили на пилота.

На прозореца се появи нечие лице. Нужни му бяха миг-два, докато осъзнае, че това бе лицето на Константин Демирис. Той се усмихваше и държеше в ръка безценната ваза, така че Тони да я види.

Ризоли се мъчеше трескаво да сглоби фактите. Как бе успял Константин да намери хеликоптер посред нощ?

Най-сетне успя и стомахът му се сви на топка. Демирис нито за миг не бе имал намерение да стане негов партньор. Той бе замислил целия този план; копелето му с копеле! А телефонното обаждане… Това изобщо не е бил Спирос Ламбру, а Демирис! Поставил му бе капан с кораба и Ризоли се бе хванал.

Танкерът потъваше все по-дълбоко и все по-бързо, Ризоли усещаше ледената морска вода в краката си. Гадното му копеле ще остави всички да се издавят, за да заличи следите.

Ризоли вдигна отчаяно лице към хеликоптера и изкрещя обезумял:

— Върни се! Ще ти дам всичко!

Вятърът отнесе думите му.

Последното нещо, което Тони видя преди парещата солена вода да го залее, бе полетелия към луната хеликоптер.

17. Глава

Сен Мориц

Катерин бе като в шок. Седеше на канапето в хотелската стая и слушаше лейтенант Ханс Бергман, ръководител на групата спасители, който разказваше за обстоятелствата около смъртта на Кърк Ренолдс. Тя чуваше гласа му ту по-високо, ту приглушено, но думите така и не стигаха до нея. Беше вцепенена от ужаса на случилото се. Всички около мен умират, мислеше тя. Първо Лари, а сега и Кърк. Ами Ноел Паж, Наполеон Котас, Фредерик Ставрос… Кошмарът нямаше край.

Някак смътно, през мъглата на отчаянието й, до нея стигнаха думите:

— Госпожо Ренолдс… госпожо Ренолдс…

— Не съм госпожа Ренолдс — промълви тя. — Казвам се Катерин Алегзандър. Ние с Кърк бяхме само приятели.

— Разбирам.

— Недоумявам как е могло да се случи — дълбоко въздъхна тя. — Той беше толкова добър скиор.

— Да. Карал е ски тук много пъти. И честно да ви кажа, госпожице Алегзандър, много съм изненадан. Открихме тялото му на писта, която миналата седмица затворихме, заради опасност от лавини. Вероятно знакът е бил съборен от вятъра. Толкова съжалявам.