— Да.

— Записахте ли номера?

— Ами… не. Никой не предполагаше, че ще е нужно.

— А този, когото хванахте?

— Оказа се пиколото в хотела на Ризоли. Казал му, че иска да направи номер на някого. Дал му сто долара. Това е всичко, което момчето знае.

Инспектор Николино си пое дълбоко въздух.

— Предполагам, никой няма представа къде може да е Ризоли в момента.

— Ами да.

В Гърция има седем големи пристанища — Солун, Патрас, Волос, Игуменица, Кавала, Ираклион и Пирея.

Пирея бе на седем мили южно от центъра на Атина и служеше не само за главно пристанище на Гърция, но бе и едно от основните пристанища на Европа. То бе цял комплекс с четири кея за акостиране, в три от които спираха пътнически кораби и яхти. Четвъртото, „Херакъл“, бе за товарни кораби със специални съоръжения за разтоварване.

„Теле“ бе на котва в „Херакъл“. Сякаш гигантско чудовище, готово за скок, огромният танкер стоеше невъзмутимо в тъмното пристанище. Придружен от четирима души, Тони Ризоли слезе от една кола на кея. Ето го значи. А сега да видим дали нашият приятел Константин Демирис е на борда.

— Вие двамата чакайте тук — разпореди се той. — Другите да дойдат с мен. Внимавайте никой да не слиза от кораба.

— Разбрано.

Ризоли стъпи на мостика. Когато стигнаха палубата, вахтеният приближи до тях.

— Какво обичате?

— Искаме да говорим с господин Демирис.

— Той е в каютата си. Имате ли уговорена среща?

Информаторът ми е бил прав, усмихна се Тони.

— Да. Очаква ни. В колко часа отплувате?

— В полунощ. Последвайте ме.

— Благодаря.

Спуснаха се по стълбата и тръгнаха по тесен коридор покрай множество врати. В дъното на коридора спряха. Морякът почука на последната врата. Ризоли го избута встрани и нахълта в каютата.

Вътре бе много по-просторно, отколкото очакваше. Видя легло, канапе, бюро и два стола. Зад бюрото седеше Константин Демирис.

Щом зърна Тони Ризоли, той бързо се изправи. Лицето му пребледня.

— Вие… какво правите тук? — едва промълви той.

— Решихме с моите приятели да ти пожелаем приятно пътуване, Коста.

— А откъде… откъде знаете, че съм тук? Не ви очаквах.

— В това съм сигурен. Благодаря ти, приятелю — обърна се Ризоли към моряка.

Той отстъпи назад и затвори вратата.

— Значи така, тръгваш на път, без да се сбогуваш със своя съдружник.

— Не. Няма такова нещо — побърза да го увери Демирис. — Дойдох, за да проверя това-онова на кораба. Той ще отпътува утре сутринта.

Ръцете му потрепваха.

Ризоли пристъпи напред.

— Драги ми, Коста — започна той, — ти направи голяма грешка. Няма никакъв смисъл да се опитваш да бягаш, защото никъде не можеш да се скриеш от мен. Ние с теб сключихме сделка, нали си спомняш? А знаеш ли какво се случва с хора, които се опитват да се изхлузят от сделките? Умират мъчително… много мъчително.

— Аз… — преглътна Демирис — бих искал да поговорим насаме.

— Чакайте ме навън — рече през рамо Тони. Двамата придружители затвориха вратата и Ризоли се отпусна на един от столовете.

Много съм разочарован от теб, Коста.

— Не мога да направя онова, което искате от мен — рече Демирис. — Ще ви дам пари. Не сте и сънували толкова много пари.

— В замяна на какво?

— За да напуснете кораба и да ме оставите на мира. — В гласа на Демирис се долавяха нотки на отчаяние. — Правителството ще конфискува корабите ми. Ще бъда съсипан. Моля ви. Ще ви дам всичко, което поискате.

— Аз си имам всичко — усмихна се Ризоли. — Колко танкера имате? Двайсет? Трийсет? Ще ангажираме всички. Единственото, което трябва да направиш, е да определиш пристанищата, в които ще спират.

— Вие… вие изобщо нямате представа какво можете да ми причините.

— Мисля, че за това трябваше да помислиш по-рано. — Тони се изправи. — Трябва да поговориш с капитана за пристанище край бреговете на Флорида.

— Добре — след кратко колебание се съгласи Демирис. — Кога ще дойдете утре сутринта?

— Но аз няма да ходя никъде — изсмя се Ризоли. — Край на криеницата. Искаш да се измъкнеш тайно в полунощ, а? Носим хероин на борда, Коста, а за да бъде сделката по-изискана — и едно от съкровищата на Държавния музей; Ти ще я отнесеш в Съединените щати вместо мен. Като наказание, задето се опита да ме преметнеш.

— Но дали не може — замоли се Демирис — дали не може.

— Горе главата — потупа го по рамото Ризоли. — Ще видиш, че никак не е зле да си мой съдружник.

Ризоли отиде до вратата и я отвори.

— Хайде, носете стоката!

— Къде да я оставим?

Във всеки кораб има поне стотина тайни места, но Ризоли смяташе, че ще бъде излишно да си прави труда да ги търси. Корабите на Константин Демирис бяха извън всяко подозрение.

— Приберете я в чувал от картофи и му поставете знак. Донесете вазата тук, при Демирис. Той ще се погрижи лично за нея. — И като извърна към него пълния си с презрение поглед попита: — Това няма да те затрудни, нали?

Демирис се опита да каже нещо, но гласът му изневери.

— Е, момчета — рече Ризоли на своите хора, — на работа.

Ризоли отново седна.

— Хубава кабина. Оставям ти я да я ползваш. Ние с момчетата ще намерим къде да се настаним.

— Благодаря — едва пророни Демирис. — Много благодаря.

Воден от две лоцмански лодки, гигантският танкер потегли в полунощ. Хероинът бе скрит, а вазата предадоха в кабината на Константин Демирис.

Тони нареди на един от своите хора:

— Прекъсни всички радиовръзки. Не искам Демирис да предава каквито и да е съобщения.

— Ясно, Тони.

С Константин Демирис бе свършено, но Тони не искаше да рискува.

Развитието на събитията надхвърляше и най-смелите му мечти и Тони много се боеше, че нещо може да се случи до момента на отпътуването. Константин Демирис, един от най-богатите и най-могъщите мъже в света, бе негов съдружник. Какъв съдружник, по дяволите, изруга той на ум. Та аз го държа толкова здраво. Цялата му флотилия е моя. Мога да пренеса толкова наркотик, колкото ми доставят. Нека другите си мъчат мозъците да измислят, как да пренасят стоката до Съединените

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату