— Да.
— Записахте ли номера?
— Ами… не. Никой не предполагаше, че ще е нужно.
— А този, когото хванахте?
— Оказа се пиколото в хотела на Ризоли. Казал му, че иска да направи номер на някого. Дал му сто долара. Това е всичко, което момчето знае.
Инспектор Николино си пое дълбоко въздух.
— Предполагам, никой няма представа къде може да е Ризоли в момента.
— Ами да.
В Гърция има седем големи пристанища — Солун, Патрас, Волос, Игуменица, Кавала, Ираклион и Пирея.
Пирея бе на седем мили южно от центъра на Атина и служеше не само за главно пристанище на Гърция, но бе и едно от основните пристанища на Европа. То бе цял комплекс с четири кея за акостиране, в три от които спираха пътнически кораби и яхти. Четвъртото, „Херакъл“, бе за товарни кораби със специални съоръжения за разтоварване.
„Теле“ бе на котва в „Херакъл“. Сякаш гигантско чудовище, готово за скок, огромният танкер стоеше невъзмутимо в тъмното пристанище. Придружен от четирима души, Тони Ризоли слезе от една кола на кея.
— Вие двамата чакайте тук — разпореди се той. — Другите да дойдат с мен. Внимавайте никой да не слиза от кораба.
— Разбрано.
Ризоли стъпи на мостика. Когато стигнаха палубата, вахтеният приближи до тях.
— Какво обичате?
— Искаме да говорим с господин Демирис.
— Той е в каютата си. Имате ли уговорена среща?
— Да. Очаква ни. В колко часа отплувате?
— В полунощ. Последвайте ме.
— Благодаря.
Спуснаха се по стълбата и тръгнаха по тесен коридор покрай множество врати. В дъното на коридора спряха. Морякът почука на последната врата. Ризоли го избута встрани и нахълта в каютата.
Вътре бе много по-просторно, отколкото очакваше. Видя легло, канапе, бюро и два стола. Зад бюрото седеше Константин Демирис.
Щом зърна Тони Ризоли, той бързо се изправи. Лицето му пребледня.
— Вие… какво правите тук? — едва промълви той.
— Решихме с моите приятели да ти пожелаем приятно пътуване, Коста.
— А откъде… откъде знаете, че съм тук? Не ви очаквах.
— В това съм сигурен. Благодаря ти, приятелю — обърна се Ризоли към моряка.
Той отстъпи назад и затвори вратата.
— Значи така, тръгваш на път, без да се сбогуваш със своя съдружник.
— Не. Няма такова нещо — побърза да го увери Демирис. — Дойдох, за да проверя това-онова на кораба. Той ще отпътува утре сутринта.
Ръцете му потрепваха.
Ризоли пристъпи напред.
— Драги ми, Коста — започна той, — ти направи голяма грешка. Няма никакъв смисъл да се опитваш да бягаш, защото никъде не можеш да се скриеш от мен. Ние с теб сключихме сделка, нали си спомняш? А знаеш ли какво се случва с хора, които се опитват да се изхлузят от сделките? Умират мъчително… много мъчително.
— Аз… — преглътна Демирис — бих искал да поговорим насаме.
— Чакайте ме навън — рече през рамо Тони. Двамата придружители затвориха вратата и Ризоли се отпусна на един от столовете.
Много съм разочарован от теб, Коста.
— Не мога да направя онова, което искате от мен — рече Демирис. — Ще ви дам пари. Не сте и сънували толкова много пари.
— В замяна на какво?
— За да напуснете кораба и да ме оставите на мира. — В гласа на Демирис се долавяха нотки на отчаяние. — Правителството ще конфискува корабите ми. Ще бъда съсипан. Моля ви. Ще ви дам всичко, което поискате.
— Аз си имам всичко — усмихна се Ризоли. — Колко танкера имате? Двайсет? Трийсет? Ще ангажираме всички. Единственото, което трябва да направиш, е да определиш пристанищата, в които ще спират.
— Вие… вие изобщо нямате представа какво можете да ми причините.
— Мисля, че за това трябваше да помислиш по-рано. — Тони се изправи. — Трябва да поговориш с капитана за пристанище край бреговете на Флорида.
— Добре — след кратко колебание се съгласи Демирис. — Кога ще дойдете утре сутринта?
— Но аз няма да ходя никъде — изсмя се Ризоли. — Край на криеницата. Искаш да се измъкнеш тайно в полунощ, а? Носим хероин на борда, Коста, а за да бъде сделката по-изискана — и едно от съкровищата на Държавния музей; Ти ще я отнесеш в Съединените щати вместо мен. Като наказание, задето се опита да ме преметнеш.
— Но дали не може — замоли се Демирис — дали не може.
— Горе главата — потупа го по рамото Ризоли. — Ще видиш, че никак не е зле да си мой съдружник.
Ризоли отиде до вратата и я отвори.
— Хайде, носете стоката!
— Къде да я оставим?
Във всеки кораб има поне стотина тайни места, но Ризоли смяташе, че ще бъде излишно да си прави труда да ги търси. Корабите на Константин Демирис бяха извън всяко подозрение.
— Приберете я в чувал от картофи и му поставете знак. Донесете вазата тук, при Демирис. Той ще се погрижи лично за нея. — И като извърна към него пълния си с презрение поглед попита: — Това няма да те затрудни, нали?
Демирис се опита да каже нещо, но гласът му изневери.
— Е, момчета — рече Ризоли на своите хора, — на работа.
Ризоли отново седна.
— Хубава кабина. Оставям ти я да я ползваш. Ние с момчетата ще намерим къде да се настаним.
— Благодаря — едва пророни Демирис. — Много благодаря.
Воден от две лоцмански лодки, гигантският танкер потегли в полунощ. Хероинът бе скрит, а вазата предадоха в кабината на Константин Демирис.
Тони нареди на един от своите хора:
— Прекъсни всички радиовръзки. Не искам Демирис да предава каквито и да е съобщения.
— Ясно, Тони.
С Константин Демирис бе свършено, но Тони не искаше да рискува.
Развитието на събитията надхвърляше и най-смелите му мечти и Тони много се боеше, че нещо може да се случи до момента на отпътуването. Константин Демирис, един от най-богатите и най-могъщите мъже в света, бе негов съдружник.