Спомени от полунощ

— Моля? А, не, всичко е наред. — Така и беше.

Колкото повече мислеше за току-що проведения разговор, толкова по-доволен се чувстваше. Беше изплашил Константин Демирис. Това означаваше, че много по-лесно ще го използва. Беше неделя. Разполагаше с два дни, за да подготви плана си.

Ризоли знаеше, че трябва да е изключително внимателен. Навсякъде го дебнеха. Също като ченгетата от Кийстоун! Когато му дойде времето, ще ги пратя за зелен хайвер.

Рано на следващата сутрин Ризоли спря пред телефонна кабина на улица „Кифися“ и набра номера на Атинския държавен музей.

В стъклото видя силуета на човек, който се преструваше, че разглежда витрината на близкия магазин, а отсреща друг — разговаряше с продавачка на цветя. И двамата го следяха. Дано ви провърви, подсмихна се Ризоли.

— Кабинетът на уредника. Кажете, моля.

— Виктор? Тони се обажда.

— Случило ли се е нещо? — В гласа на Коронцис се долавяше уплаха.

— Не — успокои го Ризоли. — Всичко е наред. Нали си спомняш онази хубава ваза с червените фигури?

— Амфората на Ка.

— Да. Довечера ще мина да я взема.

Настъпи дълга пауза.

— Тази вечер ли? Ами аз… Не знам, Тони. — Гласът на Коронцис трепереше. — Нещо да не се обърка…

— Добре, момче, тогава забрави. Опитвах се да ти направя услуга. А когато Сал Призи ти се обади, ще му обясниш, че нямаш пари. Той си знае работата.

— Тони, почакай! Аз… аз — Настъпи мълчание. — Е, добре — въздъхна Коронцис.

— Сигурен ли си, Виктор? Ако не искаш, просто ми кажи. И аз ще се прибера в Щатите, където ще забравя за твоите проблеми. Всичките тези усложнения взеха да ми дотягат.

— Не, не. Много съм ти благодарен за всичко, което правиш за мен. Наистина. Ще бъда готов довечера.

— Добре тогава. Когато затворят музея, само трябва да подмениш оригинала.

— Пазачите проверяват всички на излизане.

— И какво от това? Те да не би да са чак такива познавачи?

— Не. Естествено, че не са, но…

— Добре, Виктор, чуй ме сега. Взимаш бележка за продажба на едно от копията, пъхаш вазата в една торба и прилагаш бележката към нея. Разбра ли ме?

— Да… Разбрах. Къде ще се срещнем?

— Няма да се срещаме. Напускаш музея в шест часа. Ще те чака такси. Пакетът да бъде с теб. Казваш на шофьора да те заведе в хотел „Великобритания“ и да те чака. Оставяш пакета в таксито. После влизаш в бара на хотела и изпиваш едно питие. Сетне си отиваш вкъщи.

— А пакетът?

— Не се тревожи. Има кой да се погрижи за това.

— Никога не съм правил такова нещо, Тони. — Коронцис беше плувнал в пот. — През целия си живот не съм откраднал нищо. Никога.

— Зная — успокои го Ризоли. — И аз също. Все пак не забравяй, че аз поемам целия риск, и то за нищо.

— Какъв добър приятел си, Тони — Той вече — кършеше ръце. — Имаш ли представа кога ще получа парите?

— Много скоро — увери го Ризоли. — Веднъж да приключим с тая работа и край на тревогите ти. — И на моите, самодоволно си каза той.

Същия следобед пристанището на Пирея се изпълни с туристически кораби. Пътниците се втурнаха в музея. Обикновено Виктор Коронцис ги разглеждаше с любопитство. Опитваше се да познае кой какъв е и с какво се занимава. Сред тълпата имаше американци, англичани и какви ли не още. Но днес Коронцис имаше други грижи.

Погледна към двете витрини, където се продаваха копия на античните предмети. Заобиколени бяха от плътна тълпа и двете продавачки бързаха да удовлетворят всички желания.

Може би ще продадат всичко, мислеше си Коронцис.

И тогава няма да успея да изпълня плана на Ризоли. Даваше си сметка, че напразно се надява. В мазето имаше стотици копия на експонати.

Вазата, която Тони бе поискал, бе сред най-ценните предмети. Датираше от петнайсети век преди Христа и представляваше амфора с изрисувани митически сюжети в червено на черен фон. Последният път, когато Виктор я бе държал в ръцете си, бе преди петнайсет години. Тогава, изпълнен със страхопочитание, я бе поставил във витрината. А сега трябва да я открадна, помисли си той със свито сърце. Бог да ми е на помощ!

Цял следобед Коронцис вървя като замаян, обзет от страшната мисъл, че ще стане крадец. Най-сетне се прибра в кабинета, затвори вратата и изпълнен с отчаяние, седна зад бюрото. Не мога да го направя. Сигурно има някакъв друг изход. Само че какъв? Не можеше да измисли никакъв друг начин да се сдобие с тези пари. Думите на Призи още кънтяха в ушите му. Ще ми дадеш тези пари или още тази вечер ще нахраниш рибите. Разбра ли ме? Този човек беше убиец. Не, нямаше избор.

Няколко минути преди шест Коронцис излезе от кабинета. Продавачките вече затваряха.

— Signomi — провикна се Коронцис, — но един приятел има рожден ден. Реших да му занеса нещо от музея. — Той доближи витрината и се престори, че разглежда изложените предмети. Под стъклото имаше вази, торсове, бокали, книги и карти. Бавеше се, сякаш не можеше да реши какво да избере. Накрая посочи копчето на червената амфора. — Мисля, че това най-много ще му хареса.

— О, да — кимна жената. Тя извади вазата и я подаде на Коронцис.

— Може ли да ми подадете бележка?

— Разбира се, господин Коронцис. Желаете ли луксозна опаковка?

— О, не. Сложете я в торбичка заедно с бележката. Благодаря.

— Дано приятелят ви я хареса.

— Сигурен съм.

Той взе торбата и се върна в кабинета. Заключи вратата, извади вазата и я постави върху бюрото. Все още не е твърде късно. Все още не съм извършил престъпление. Гнетеше го необходимостта да се реши. Всякакви ужасяващи мисли измъчваха съзнанието му. Бих могъл да избягам в друга страна и да изоставя жена ми и децата. Може и да се самоубия. А ако отида в полицията и разкажа как са ме заплашвали… Излезе ли истината наяве, с мен е свършено. Не, няма изход. Ако не платя, Призи ще ме пречука. Слава Богу, поне един приятел имам, Тони. Без него досега да съм труп.

Погледна часовника си. Време беше. Изправи се, но краката не го слушаха. Въздъхна дълбоко, но тревогата не изчезна. Ръцете му бяха влажни. Обърса ги в ризата си. Сложи вазата в торбичката и излезе. Пазачът на портала обикновено си тръгваше в шест след затварянето на музея. Друг обикаляше залите и в момента сигурно беше някъде в музея.

Коронцис прекрачи прага на кабинета и налетя право на пазача. Човекът се сепна.

— Извинете, господин Коронцис, не знаех, че сте още тук.

Тъкмо се канех да тръгвам.

— Да ви призная, искрено ви завиждам. Да знаеше само…

— Наистина ли? И защо?

— Знаете толкова много за тези красиви предмети. Обикалям тук, разглеждам ги. Всеки от тях си има