Спомени от полунощ

Приближи се до прозореца и погледна навън. Стъмваше се. Кърк явно не може да се откъсне от пистата. Погледът й се спря на стръмния склон в далечината. Ако това наистина е „Гриша“ питам се дали някога ще мога да се спусна оттам.

В седем часа Кърк Ренолдс все още го нямаше. Здрачът бе преминал в непрогледна нощ. Не може да кара в тъмното, мислеше Катерин. Обзалагам се, че е долу в бара. Вече отваряше външната врата, когато телефонът иззвъня.

Права бях, усмихна се тя. Обажда се да ме повика.

Вдигна слушалката и каза:

— Е, какво, срещна ли някой шерп?

— Госпожа Ренолдс? — обади се непознат глас. Тъкмо щеше да каже „грешка“ и си спомни, че Кърк я бе регистрирал с това име.

— Да, на телефона.

— Налага се, да ви съобщя нещо неприятно. Съпругът ви е претърпял злополука.

— О, не! Сериозно ли е?

— Мисля, че да.

— Идвам веднага. Къде?…

— Не знам как да ви кажа… Той е мъртъв. Счупил си е врата на пистата.

16. Глава

Тони Ризоли я наблюдаваше как излиза гола от банята и си мислеше: Защо всички гъркини имат такива големи задници?

Тя се мушна в леглото до него, обви врата му с ръце и прошепна:

— Много се радвам, че избра мене, poalaki. Харесах те още в първия миг.

Тони едва се сдържа да не се изсмее с глас. Тази кучка беше гледала доста порнографски филми.

— И аз теб, котенце — рече той.

„Избрал“ я бе от „Ню Йоркър“, третокласния нощен клуб на улица „Калари“, в който работеше като певица. Момичета като нея гърците презрително наричат gauyeezee skilo, мяукаща лигла. Никое от момичетата, които работеха в заведението, нямаше артистична дарба, но срещу заплащане всяко от тях бе готово да тръгне с първия срещнат. Елена беше хубавичка, с тъмни очи, чувствено лице и закръглено тяло. Беше на двайсет и четири години, а Тони ги предпочиташе малко по-млади. Но тъй като не познаваше никакви жени в този град, бе принуден да се примири.

— Наистина, харесваш ли ме? — попита закачливо Елена.

— Да. Много си падам по теб.

Той погали гърдите й, усети твърдите й зърна и ги стисна.

— Ох!

— Хайде, мръдни надолу, малката.

— Не правя такова нещо — поклати глава тя.

— Хайде бе! — изненада се Ризоли.

В следващия миг той я сграбчи за косата.

— Parakalo! — изпищя Елена.

Ризоли я зашлеви.

— Ако гъкнеш още веднъж, ще ти счупя врата.

После притисна главата й между краката си.

— Хайде, котенце, зарадвай го.

— Пусни ме — изхленчи тя. — Боли.

Ризоли я стисна още по-силно.

— Нали ме харесваш, хайде!

Той разхлаби пръсти. Елена вдигна насълзените си очи.

— Няма да стане.

Изражението му я накара да млъкне. Имаше нещо идиотско в този човек. Как не го бе забелязала по- рано?

— Няма смисъл да се караме. Ние двамата… — започна тя.

Пръстите му се впиха във врата й.

— Не ти плащам да дърдориш. — Той стовари юмрук в лицето й. — Млъквай и се залавяй за работа.

— Разбира се, котенце — изхленчи Елена. — Разбира се.

Ризоли беше ненаситен и тя капна от умора. Полежа, докато се увери, че е заспал дълбоко, след това тихичко се измъкна от леглото и се облече. Всичко я болеше. Ризоли не й беше платил. Тя обикновено взимаше парите от портфейла на мъжа, добавяше и нещо отгоре. Този път инстинктът й подсказа да изчезва час по-скоро, без да взема каквото и да е.

Час по-късно силни удари по вратата събудиха Тони Ризоли. Той седна в леглото и погледна часовника. Беше четири сутринта. Огледа се. Момичето си беше отишло.

— Кой е? — извика той.

— Съседът — чу се раздразнен глас. — Търсят ви по телефона.

Ризоли потърка чело.

— Идвам.

Наметна халата и пътем грабна панталоните си от стола. После отвори портфейла си. Парите бяха на място. Онази кучка май не е толкова тъпа. Измъкна стодоларова банкнота и отвори вратата.

Съседът му стоеше в коридора по халат и пантофи.

— Знаете ли колко е часът? — попита той възмутено. — Бяхте ми казали…

Ризоли му подаде банкнотата.

— Страшно съжалявам — извини се той. — Няма да говоря дълго.

Гневът на стареца се бе изпарил.

— Добре, добре. Трябва да е важно, щом будят хората в четири сутринта.

Ризоли прекоси коридора и отиде до телефона.

— Имате проблем, господин Ризоли — каза някой отсреща.

Кой се обажда?

— Спирос Ламбру ме помоли да ви звънна.

— За какво става дума? — Той предусети опасността.

— Става дума за Константин Демирис.

— Е, и какво?

— Един от неговите танкери, „Теле“, е в Марсилия. На Гранд Жолиет.

— И?

— Разбрахме, че господин Демирис е наредил корабът да се върне в Атина. Ще бъде тук в неделя сутринта и същата вечер ще отплава. Константин Демирис възнамерява да замине с него.

— Какво?!

— Бяга.

— Но ние с него…

— Господин Ламбру поръча да ви предам, че Демирис възнамерява да се скрие в Съединените щати, докато намери начин да се отърве от вас.

Ах, копеле такова!

— Благодарете от мое име на господин Ламбру. Много съм му задължен.

— Няма защо.

Ризоли остави слушалката.

— Случило ли се е нещо, господин Ризоли?