Спомени от полунощ

своята история, нали? А аз не зная почти нищо. Може би някой ден ще ми разкажете туй-онуй? Защото аз наистина…

Тоя глупак нямаше намерение да млъкне.

— Разбира се, някой ден с удоволствие ще ви разкажа.

В другия край на залата беше витрината със скъпоценната ваза. На всяка цена трябваше да се освободи от пазача.

— Изглежда алармената инсталация в приземния етаж нещо не е наред. Бихте ли я проверили?

— Разбира се. Давам си сметка, че някои от нещата тук са отпреди…

— Защо не отидете да проверите? Не искам да си тръгвам, преди да съм сигурен, че всичко е наред.

— Разбира се, господин Коронцис. Веднага се връщам.

Пазачът тръгна към вратата. Щом го изгуби от поглед, Коронцис бързо приближи витрината с червената амфора. Извади ключа. Наистина ще го направя. Ще я открадна. Изпусна ключа и той издрънча. Дали това не е знак? Дали Бог не иска да ме спре. Пот се стичаше от всяка пора на тялото му. Той се наведе и вдигна ключа, впил поглед във вазата. Толкова беше изящна. Преди хиляди години прадедите им я бяха изработили с толкова много фантазия и любов. Пазачът беше прав, това бе част от историята, нещо, което никой не може да замени.

Коронцис затвори за миг очи. Потрепери. Огледа се, за да види дали някой не го следи, отключи витрината, внимателно взе вазата и остави копието на негово място.

Постоя така, загледан във вазата. Копието беше изработено от истински специалист и все пак той не би се подвоумил, че е фалшификат! Не само аз. И още неколцина експерти. Никой друг не би могъл да направи разлика. А и защо ли е нужно? Затвори витрината, заключи я и пъхна оригиналната ваза в хартиената торба с бележката.

Извади носна кърпа, обърса лицето и ръцете си. Свърши се. Погледна часовника си — шест и десет. Трябваше да побърза. Тръгна към вратата и едва не се сблъска с пазача.

— Не можах да открия никаква повреда в алармената инсталация, господин Коронцис.

— Добре — рече Виктор. — Важното е да сме спокойни.

— Прав сте — кимна пазачът. — Тръгвате ли вече?

— Да. Лека нощ.

— Лека нощ.

Другият пазач беше пред вратата и се готвеше да си тръгва. Забеляза хартиената торба.

— Трябва да проверя — засмя се той. — Заповедта е ваша.

— Разбира се — рече Коронцис и подаде торбата. Пазачът извади амфората и бележката.

— Подарък за един приятел — обясни Виктор. — Работи като инженер. — Защо го казах? Какво го интересува него? Трябва да се държа естествено.

— Хубава е.

Пазачът небрежно пусна вазата в торбата. В един миг Коронцис с ужас си помисли, че ще я счупи.

— Kalispehra! — Коронцис притисна пакета до гърдите си.

— Kalispehra! — рече пазачът и отвори вратата.

Коронцис излезе навън в прохладната вечер. Дишаше дълбоко от страх да не му прилошее. Носеше предмет със стойност за милиони долари. Но Виктор не мислеше за него като за скъпа вещ. Той страдаше най-вече заради измяната, която вършеше към своята любима Гърция, отнемайки й част от историята, за да я продаде на някакви безлични чужденци.

Тръгна по стъпалата. Точно както Ризоли му беше обещал, пред музея чакаше такси.

— Хотел „Великобритания“ — каза Коронцис и се отпусна на задната седалка, изтощен и смазан като след тежка битка. Само дето не беше ясно спечелил ли я е, или я е загубил.

Колата спря пред хотел „Великобритания“ и Коронцис поръча на шофьора:

— Моля почакайте.

Хвърли прощален поглед на скъпоценния пакет, бързо излезе и хлътна във фоайето на хотела. За последен път се обърна и погледна колата. В нея влезе някакъв мъж. След миг таксито се носеше по улицата.

Край. Свърши се. Никога вече няма да направя такова нещо. Поне докато съм жив. Край на този кошмар.

В неделя, в три часа следобед, Тони Ризоли напусна хотела и пое към площад „Омония“. Беше облечен с яркочервено сако на карета и зелени панталони, а на главата му се мъдреше червено таке. Двамата детективи се понесоха след него.

— Трябва да си е купил дрехите от някой цирк — обади се единият.

На улица „Метакса“ Тони спря такси.

— Обектът се качи в такси и се отправи с него в западна посока — бързо съобщиха по радиотелефона детективите.

— Виждаме го. След него сме. Върнете се в хотела.

— Разбрано.

Голяма сива кола без отличителни знаци се движеше на дискретно разстояние след таксито. Отправиха се на юг покрай Монастираки. Седнал в сивата кола, детективът взе отново телефона.

— Централа. Тук е пост номер четири. Обектът се движи с такси по улица „Филелинон“. Не, чакайте. В момента завиха по „Пета“. Изглежда посоката им е Плака. Може и да ги загубим. Нека някой да тръгне пеша.

— Един момент, номер четири. — След няколко секунди радиото запука и отново оживя. — Номер четири, чувате ли ме? Има кой да го следи, ако влезе и Плака.

— Kala. Обектът е с червено сако, зелени панталони и червено таке. Не може да не го забележите. Чакайте. Таксито спря. Отправя се към Плака.

— Добре, ще предадем информацията. Вече го следят. Край.

Двамата детективи проследиха излезлия от таксито мъж.

— Къде, по дяволите, е намерил тия дрехи? — зачудиха се те.

Залепиха се за обекта из лабиринта от улички на стария квартал. Близо час той се шля безцелно покрай таверни, барове, магазинчета за сувенири и малки галерии. Спусна се по „Анафиотика“, спря на битпазара край старите саби, ками, мускети, съдове, свещници, газови лампи и бинокли.

— Какво, по дяволите, прави този?

— По всичко личи, че се разхожда. Ето го. Тръгва.

Проследиха го по „Айо Геронда“ а после до ресторант „Ксинос“ Двамата детективи останаха отвън.

По едно време страшно се отегчиха.

— Дано се размърда най-накрая. Иска ми се вече да се прибирам у дома. Как бих си дремнал.

— Дръж очите си отворени. Ако го изпуснем, Николино ще ни счупи главите.

— Как ще го изпуснем! Не виждаш ли, че се е побил като фенер.

— Какво каза?

— Казах, че…

— Все едно. Ти погледна ли го в лицето? — неочаквана тревога изпълни гласа му.

— Не.

— И аз. Tillo. Бързо!

Двамата се втурнаха в ресторанта и спряха до масата.

Пред тях седеше съвършено непознат човек.

Инспектор Николино беше бесен.

— Три групи го следяха! Как може да го изпуснете?

— Изигра ни страхотен номер, инспекторе. Първата двойка го видя да се качва в такси…

— … и какво, изгубиха таксито…

— Не, господине. Видяхме го да излиза от него. Поне мислехме, че е той. С това ярко облекло. Но в таксито е имало друг човек и са сменили дрехите си. Следили сме другия.

— Значи Ризоли е продължил с таксито.