Спомени от полунощ

Подействал й бе успокоително. От него наистина се излъчваше спокойствие.

Може и да успее да ми помогне.

Алан Хамилтън се върна с две чаши.

— Ето сметана и захар, ако искате.

— Не, благодаря.

Той седна срещу нея.

— Доколкото разбрах, вашият приятел е загинал при нещастен случай.

— Да. Карал ски на писта, която би трябвало да е затворена. — Беше много мъчително да говори за това. — Вятърът съборил табелата.

— Това първата ви среща със смъртта на близък човек ли е?

Интересно какво трябваше да отговори? О, не. Съпругът ми и любовницата му бяха осъдени на смърт, заради опит да ме убият. Всички около мен умират. Това ще го стресне. Седи и чака отговор, проклетникът. Няма да му доставя това удоволствие. Какво право има да се бърка в живота ми? Мразя го.

Алан Хамилтън не забеляза изписалия се на лицето й гняв. Реши да смени темата.

— Как е Уим? — попита той.

Въпросът я изненада.

— Уим ли? Ами… добре е. Ивлин спомена, че и той е ваш пациент.

— Да.

— Бихте ли ми казали… защо… какви са причините за неговото поведение?

— Дойде при мен, защото не можеше да се задържи на работа. Той е доста рядко явление — чиста проба мизантроп. Не мога да открия причините, но искрено мрази хората. Лишен е от способността да общува.

Той няма чувства, беше казала Ивлин. Никога не се е привързвал към никого.

— Но той е страхотен математик — продължи Алан Хамилтън. — Работата в момента му позволява да прилага онова, което умее.

— За пръв път срещам такъв човек — рече Катерин.

— Госпожице Алегзандър — подзе докторът, — онова, което сте преживели, е много мъчително, но ми се струва, че ще успея да го направя по-леко за вас. Бих искал да опитам.

— Не зная… — рече Катерин. — Всичко ми се струва напълно безнадеждно.

— Щом сте стигнали до дъното, единственият път за вас е нагоре, нали? — усмихна се той, а усмивката му беше заразителна. — Защо не определим ден и час за още една среща? Ако и след това все така ме мразите, ще спрем с опитите.

— Не ви мразя — искрено разкаяна промълви Катерин. — Всъщност може би само малко.

Алан Хамилтън погледна графика си за следващите дни. Всичко беше заето.

— Какво ще кажете за понеделник? — попита той. — В един часа. — Това бе часът му за обяд, но този ден щеше да го пропусне. Катерин Алегзандър носеше непоносимо бреме в душата си и той бе решил да направи всичко възможно да й помогне. Тя го изгледа мълчаливо.

— Добре.

— Чудесно. До понеделник в такъв случай. — Той й подаде визитната си картичка. — Ако междувременно ви потрябвам, тук са записани телефоните в кабинета ми и у дома. Спя леко, така че не се безпокойте и звънете.

— Благодаря ви — въздъхна Катерин. — Ще се видим в понеделник.

Доктор Алан Хамилтън я изпрати с поглед. Толкова е безпомощна и красива. Трябва да внимавам. Спря поглед на снимката върху масичката. Какво ли би си помислила Анджела?

Телефонът иззвъня през нощта. Константин Демирис вдигна слушалката.

— „Теле“ е потънал?! — възкликна той. — Не мога да повярвам.

— Така е, господин Демирис. Бреговата охрана е открила отломки от кораба.

— Има ли спасени?

— Не, господине. За съжаление, не. Целият екипаж е загинал.

— Какъв кошмар. Знае ли някои какво се е случило?

— Вероятно никога няма да узнаем. Всички доказателства са на дъното на океана.

— Океанът — въздъхна Демирис. — Жестокият океан.

— Да направим ли необходимите постъпки за застраховките?

— Трудно ми е да мисля сега за това, когато всички онези смели мъже са загинали… но да, да, разбира се. Направете каквото е необходимо.

Стана и прибра вазата в личната си колекция. Време бе да се погрижи за наказанието на своя шурей.

18. Глава

Спирос Ламбру трескаво очакваше да получи някаква информация за ареста на Константин Демирис. Радиото в кабинета му бе пуснато, преглеждаше и всички вестници. Време е да се получи някакво съобщение, мислеше Ламбру. Полицията трябва да го е арестувала вече.

Щом Тони Ризоли му се обади, за да каже, че е на борда на „Теле“ и всеки момент ще отплува, той се обади на митническите власти в Съединените щати, анонимно то се знае, за да предаде, че „Теле“ пренася голямо количество хероин.

Би трябвало да са го прибрали вече. Защо ли мълчат вестниците?

Уредбата на бюрото му иззвъня.

— Господин Демирис на втора.

— Някой търси господин Демирис, така ли?

— Не. Господин Демирис се обажда.

Обля го студена пот.

— Не е възможно! — Той нервно вдигна слушалката. — Коста?

— Спирос — стигна до него бодрият глас на Демирис. — Как е?

— Добре. Много добре. Къде си?

— В Атина.

— Аха. — Той преглътна няколко пъти. — Не сме се чували скоро.

— Бях много зает. Какво ще кажеш да обядваме заедно днес? Свободен ли си?

Ламбру имаше важна среща.

— Да, разбира се.

— Добре, ще се видим в клуба в два.

Ламбру остави слушалката с трепереща ръка. Какво се беше случило, по дяволите? Много скоро щеше да разбере.

Константин Демирис накара Спирос да го чака близо трийсет минути и когато най-накрая се появи, подхвърли небрежно:

— Извинявай, че закъснях.

— Няма нищо.

Спирос внимателно изучаваше лицето на зет си, с надеждата да открие някакви следи от преживяни неприятности. Нищо.

— Гладен съм — заяви Демирис. — А ти? Дай да видя какво има днес. — Той прегледа бързо менюто. — Стриди. Какво ще кажеш да започнем със стриди?

— Не, благодаря. — Загубил бе апетит. Коста се държеше прекалено ведро и лоши предчувствия обзеха Ламбру.