Спомени от полунощ

да остави пациента посред операция. Бомбите взеха да падат все по-близо.

— Да се махаме оттук — обади се лекарят, който асистираше на Алан.

— Ей сега — отвърна той, надвесен над отворения гръден кош на ранения, откъдето вадеше кървави парчета шрапнел.

— Алан!

Не можеше да тръгне точно сега. Съсредоточил се бе над операцията, напълно глух за заобикалящия ги грохот. Така и не чу свистенето на бомбата, стоварила се над сградата.

Беше в кома почти шест дни и когато дойде на себе си разбра, че освен останалите травми са счупени и костите на дясната му ръка. Бяха ги наместили и всичко изглеждаше наред, но беше ясно, че никога повече няма да може да оперира.

Нужна му бе почти цяла година, докато се съвземе от мисълта, че бъдещето му е съсипано. За него се грижеше един психиатър, който най-сетне му каза:

— Време е да престанеш да се самосъжаляваш и да започнеш да подреждаш отново живота си.

— И какво да правя? — горчиво попита Алан.

— Онова, което си правил и досега само че по друг начин.

Не те разбирам.

— Ти си лечител, Алан. Лекуваш телата на хората. Е добре, вече не можеш да го правиш. Но не по- малко важно е да лекуваш душите им. От теб ще стане добър психиатър. Интелигентен си и съчувстваш на страдащите хора. Помисли си.

Решението, което взе след този разговор, се оказа наистина разумно. Изпитваше огромно удоволствие от онова, което вършеше. В известен смисъл му се струваше още по-полезно да връща към нормалния живот хора, живеещи в отчаяние, и да им помага да намират правилните решения. Бързо си спечели авторитет и клиентела и през последните три години дори се налагаше да връща новите пациенти. Съгласил се бе да приеме Катерин, с намерението да я насочи към някой. Нещо в нея го трогна. Трябва да й помогна.

Катерин се върна на работа и се отби в кабинета на Уим.

— Имах час при доктор Хамилтън — рече тя.

— Така ли? След преживяна смърт на съпруг или съпруга необходимост от адаптация възниква при един процент от хората, след развод — при седемдесет и три процента, след раздяла на брачни партньори — при шейсет и пет, след задържане в затвор — при шейсет и три, след смърт на близък човек от семейството — пак шейсет и три, след нараняване или болест — петдесет и три, след сключване на брак — петдесет, след уволнение — четирийсет и седем…

Докато го слушаше, Катерин си мислеше: Какво ли значи да мислиш за нещата единствено чрез числа? Да не познаваш хората откъм човешката им страна, да нямаш истински приятел? Аз, струва ми се, намерих нов приятел.

От колко време ли е женен?

20. Глава

Атина

Опита се да ме съсипеш. Не успя. Едно е сигурно, по-добре щеше да бъде за теб, ако бе успял. Преди всичко ще съсипя сестра ти.

Думите на Константин Демирис все още кънтяха в ушите на Ламбру. Той нито за миг не се съмняваше, че Демирис ще изпълни заканата си. Какво, за бога, се бе случило с Ризоли? Всичко беше така внимателно подготвено. Но сега нямаше време за дълги размишления. По-важно бе да предупреди сестра си.

Секретарката на Ламбру влезе в кабинета.

— Имахте уговорена среща в десет часа. Чакат ви.

— Отмени всички срещи. Излизам и няма да се връщам до обяд.

Взе телефона и след около пет минути вече беше на път към дома на Мелина.

Тя го чакаше в градината.

— Спирос! Гласът ти звучеше така тревожно! Какво се е случило?

— Трябва да поговорим. — Той я поведе към пейката на една обрасла с лоза тераса. Каква прекрасна жена, мислеше си той. Винаги е носила радост на всички. С нищо не е заслужила такава съдба.

— Няма ли да ми кажеш какво се е случило? Ламбру си пое дълбоко дъх.

— Ще бъде мъчително за теб.

— Започваш да ме плашиш.

— Има защо. Животът ти е в опасност.

— Какво? И откъде идва тази опасност?

— Мисля, че Коста ще се опита да те убие — рече той, внимателно подбирайки думите си.

Мелина зяпна от изненада.

— Ти се шегуваш.

— Изобщо не ми е до шеги.

— Коста може да бъде обвинен в много неща, но не и в убийство. Не може той да…

— Грешиш. Вършил го е вече.

Мелина пребледня.

— Чуваш ли се какво говориш?

— Естествено не със собствени ръце, но е наемал хора…

— Не ти вярвам.

— Спомняш ли си Катерин Дъглас?

— Жената, която беше убита…

— Тя не е убита. Жива е.

Мелина поклати глава.

— Не, не е възможно. Та нали осъдиха на смърт онези хора заради нея.

Ламбру взе ръката на сестра си в своите.

— Мелина, Лари Дъглас и Ноел Паж не са убили Катерин. По време на процеса Константин я е крил.

Безмълвна и вцепенена, Мелина си спомни жената, която бе зърнала за миг.

— Коя е жената, която срещнах в хола?

— Приятелка на един съдружник. Ще работи в кантората ми в Лондон.

— Видях я съвсем бегло, но ми напомня за някого. Сякаш на съпругата на пилота, който работеше известно време за теб. Това, разбира се, е невъзможно. Тя умря.

— Точно така. Умря.

Най-накрая тя успя да проговори.

— Спирос, аз видях тази жена у дома. И Коста ме излъга, че това не е тя.

— Той е луд. Искам да прибереш нещата си и да се махнеш.

— Не — бавно промълви тя. — Това е мой дом.

— Мелина, не мога да понеса мисълта, че нещо може да ти се случи.

— Не се тревожи, Спирос — в гласа й прозвучаха твърди нотки. — Коста не е глупак. Добре знае, че стане ли нещо с мен, ще трябва да плаща скъпо и прескъпо.

— Твой съпруг е, но ти не го познаваш. Боя се за теб.

— Аз мога да се справя с него, Спирос.

Той я изгледа. Нямаше начин да я накара да промени решението си.

Щом не искаш да ме послушаш, поне ми обещай, че няма да оставаш насаме с него.

Мелина го потупа по ръката.

— Обещавам.

Тя обаче нямаше намерение да спази обещанието си.