Спомени от полунощ

Ламбру не вярваше на ушите си.

— Ще купиш моите кораби ли?

— Искам да взема всички. По този начин ще стана най-могъщия собственик на кораби в света.

— Ти да не си полудял? Какво те кара да мислиш, че ще ти продам корабите си?

Ред беше на Демирис да се изненада.

— Нали точно за това е тази среща?

— Тук сме, защото ти си поискал да сключим мир.

— Аз ли — Лицето на Демирис помръкна. — Кой ти каза такова нещо?

— Мелина.

Двамата прозряха истината.

— Тя ти каза, че искам мир, така ли?

— Че искам да ти продам корабите си?!

— Глупачка такава! — избухна Демирис. — Сигурно си е въобразила, че като ни събере, няма как да не стигнем до някакво споразумение. Тя е по-глупава и от теб, Ламбру. Цял следобед загубих.

Константин Демирис се обърна и излезе от стаята. Спирос го изпрати с поглед. Мелина не биваше да ни лъже. Трябваше отдавна да е проумяла, че с мъжа й никога няма да се разберем. Твърде късно е. Винаги е било късно.

Около един и половина същия следобед Мелина позвъни на прислужничката.

— Андреа, би ли ми донесла чаша чай?

— Разбира се, госпожо. — Момичето излезе от стаята и когато десетина минути по-късно се върна, завари господарката си да говори по телефона. Беше ядосана.

— Не, Коста, решението е взето и всичко възможно ще направя, за да бъде колкото може по-скандално и по-публично.

Смутена, Андреа остави подноса и понечи да излезе, но Мелина й махна да остане.

— Колкото и да ме заплашваш, това няма да промени нищо продължи да говори Мелина. Не, никога. Не ме интересува какво ще кажеш. Не можеш да ме изплашиш, Коста. Не. Какъв смисъл има? Е, добре. Ще се видим във вилата на плажа, но отсега ти казвам, че няма никакъв смисъл. Да, сама ще дойда. След час ли? Добре.

Мелина бавно остави слушалката.

— Трябва да се срещна със съпруга си във вилата — обърна се тя към Андреа. — Ако не се прибера до шест, ще се обадиш в полицията.

— Не искате ли шофьорът да ви придружи? — попита Андреа смутено.

— Не, господин Демирис държи да отида сама.

— Добре, госпожо.

Имаше да свърши още нещо. Животът на Катерин Алегзандър бе в опасност. Трябваше да я предупреди. Някой от мъжете, които вечеряха у тях, щеше да я убие. Няма да имаш възможност да я видиш. Изпратих човек да я отстрани. Мелина поръча разговор с кантората на мъжа си в Лондон.

— Работи ли при вас Катерин Алегзандър?

— Да, но е момента отсъства. Можем ли да ви помогнем с нещо?

Мелина се поколеба. Съобщението й бе прекалено спешно, за да се довери на някой друг. Само че нямаше време да се обажда втори път. Спомни си, че Коста бе споменал за някой си Уим Вандийн, геният на кантората.

— Може ли да говоря с господин Вандийн?

— Един момент.

— Ало?

Тя едва го чуваше.

— Искам да предам нещо за Катерин Алегзандър. Много е важно. Бихте ли се погрижили на всяка цена да стигне до нея?

— Катерин Алегзандър.

— Да. Предайте й… предайте й, че животът й е в опасност. Ще се опитат да я убият… Възможно е някой от пристигналите от Атина.

— Атина…

— Да.

— Атина има население от осемстотин и шест хиляди…

Очевидно Мелина не успя да го убеди в сериозността на положението. Затвори телефона. Направила бе всичко възможно.

Уим се върна на бюрото си. Не можеше да проумее току-що чутото по телефона. Някой ще се опита да убие Катерин. Тази година в Англия са извършени сто и четиринайсет убийства, Катерин ще бъде сто и петнайсетото. Един от мъжете, пристигнали от Атина — Джери Хейли, Ив Ренар, Дино Матуси. Един от тях щеше да убие Катерин. Компютърният мозък на Уим тутакси достави цялата информация за тримата мъже. Мисля, че зная кой е убиецът.

Катерин се върна, но Уим не й каза за съобщението.

Искаше да се увери, че е прав.

Всяка вечер Катерин излизаше с някой от тримата мъже и когато на сутринта идваше в кантората, Уим беше вече там. Всеки път, когато влизаше, той сякаш се разочароваше, че отново я вижда.

Кога ще му даде възможност да го направи, питаше се той. Дали да не й каже за обаждането? Нямаше да е честно. Така щеше да се намеси в работата на съдбата.

25. Глава

Пътят с кола до вилата край брега траеше около час. Напълно достатъчно, за да прехвърли събитията от последните двайсет години. Мелина си припомни толкова много неща. Коста, млад и хубав, казва: Пратена сте от боговете, за да покажете на нас, смъртните, какво значи красота. Не бих могъл да кажа нещо, което да бъде достойно за вас Чудесните разходки с яхтата и идиличните прекарвания на Псара. Дните, изпълнени с изненади, и нощите на страстна любов. След това спонтанният аборт, поредицата любовници, авантюрата с Ноел Паж. Побоищата и униженията пред чужди хора. Не виждам защо живееш!, бе казал той. Защо не се самоубиеш? Накрая заплахата да унищожи Спирос. Това преля чашата.

Брегът беше безлюден. Облаци покриваха небето, а откъм морето духаше мразовит вятър. Предзнаменование, помисли тя.

Разходи се за последен път в уютната, пълна с приятни спомени къща.

Сетне се залови да преобръща мебелите, да чупи лампи. Раздра роклята си и я захвърли на пода. Остави визитната картичка на детективското бюро на масичката. Повдигна един от килимите и пусна копчето под него. Свали часовника си, подарък от Коста за един рожден ден, и го разби в масата.

Взе банските гащета и ги занесе на плажа. Намокри ги с морска вода и се върна в къщата. Остана да свърши още нещо. Време е, помисли си тя. Пое дълбоко въздух и извади кухненския нож, като внимаваше да не свали хартията, с която бе увита дръжката. Подържа го миг-два, втренчила поглед в острието. Настъпил бе решителният момент. Трябваше да прободе тялото си достатъчно дълбоко, за да прилича на убийство, и в същото време да й останат сили да изпълни плана си докрай.

Затвори очи и опряла ножа в тялото си, силно натисна.

Болката беше страшна. Кръв бликна от раната. Мелина притисна мокрите гащета до раната и когато подгизнаха от кръв, ги хвърли в шкафа. Усети, че й се завива свят. Огледа се, за да се увери, че не е пропуснала нещо, след което, олюлявайки се, се запъти към вратата. След нея се стичаха алени капки кръв.

Запъти се към брега. Кръвта шуртеше много по-силно. Няма да успея. Коста отново ще спечели. Не бива да го допускам.