Спомени от полунощ

по-рано?

Алан се замисли за Катерин.

За него бе правило да не се привързва към пациентите, но случаят с Катерин бе друг. Тя беше красива, уязвима и… Но какво правя аз? Нямам право да мисля за нея по този начин. Трябва да се съсредоточа върху нещо друго. Ала мислите му непрестанно се връщаха към Катерин.

Катерин непрекъснато мислеше за Алан. Не бъди такава глупачка, повтаряше си тя. Той е женен. Всички пациенти се привързват към психоаналитиците си. Вероятно ще трябва да намеря аналитик, който да ми помогне да се освободя от своя аналитик.

Щеше да се види с Алан след два дни. Дали да не отложа часа си преди да съм хлътнала съвсем?

Сутринта, преди да отиде при Алан, Катерин се облече много внимателно и отиде на козметик. Щом като няма да го виждам повече, нищо не пречи поне да съм хубава.

Щом прекрачи прага на кабинета, решителността й се стопи. Защо е толкова привлекателен? Как не можахме да се срещнем преди да се ожени? Защо не се запозна с мен, когато бях нормално, здраво човешко същество? Но от друга страна, ако бях здрава, нямаше да го срещна.

— Какво каза?

Катерин разбра, че е започнала да говори на глас. Време беше да му съобщи, че няма да идва повече. Тя си пое дълбоко въздух.

— Алан — изведнъж решителността я напусна. Тя погледна снимката на малката масичка. — Откога си женен?

— Женен ли? — проследи погледа й той. — О, това са сестра ми и нейният син!

Катерин усети как я залива вълна на щастие.

— Но това е чудесно! Искам да кажа такава хубава жена.

— Добре ли си, Катерин?

Кърк Ренолдс непрестанно й задаваше този въпрос. Тогава не се чувствах добре за разлика от сега.

— Да, разбира се — отговори тя. — Значи не си женен?

— Не.

А ще вечеряш ли с мен? Ще спиш ли с мен? Ще се ожениш ли за мен? Ако му зададеше всичките тези въпроси, той положително щеше да реши, че е луда. А може и да съм.

Той я наблюдаваше съсредоточено.

— Катерин, май трябва да прекратим сеансите. Днес ще бъде последният.

— Защо? — със свито сърце попита Катерин. — Да не би да направих нещо, което…

— Не… причината не е в теб. В професионални отношения като нашите, не е редно лекарят да се ангажира емоционално с пациента.

Тя го гледаше с грейнали очи.

— Да не искаш да кажеш, че си емоционално ангажиран с мен?

— Точно така, и затова смятам, че…

— Прав си — съгласи се Катерин. — Нека обсъдим това довечера.

Вечеряха в малък италиански ресторант в центъра на Сохо. Изобщо не усетиха вкуса на храната. Бяха изцяло погълнати един от друг.

— Не е честно, Алан — каза Катерин. — Ти знаеш всичко за мен. Разкажи ми нещо за себе си. Никога ли не си бил женен?

— Не, бил съм само сгоден.

— И какво стана?

— Беше през войната. Живеехме в малък апартамент. Работех в болницата и един ден, когато след дежурство се прибрах, от сградата нямаше и следа… — Катерин усети мъката в гласа му. — Нищо не беше останало.

Тя сложи ръка върху неговата.

— О, Алан.

— Много време ми трябваше, за да преодолея мъката. Оттогава не срещнах жена, за която да поискам да се оженя. — А очите му казваха оттогава досега.

Седяха в ресторанта четири часа, бъбриха за какво ли не — за театър, за медицина, за политика, но истинския разговор не проведоха. Напрежението растеше и двамата го усещаха.

Най-накрая Алан поде темата.

— Катерин, това, което тази сутрин ти казах за отношенията между лекар и пациент…

— Опиши ми жилището си.

Събличаха се едновременно и трескаво. Докато сваляше дрехите си, Катерин си мислеше за това колко по-различно се чувстваше с Кърк Ренолдс. Сега бе съвсем друго. Разликата е в това, че сега съм влюбена.

Тя лежеше в леглото и го чакаше, а когато той се наведе и я взе в прегръдките си, всичките й страхове, че няма да може никога да бъде с мъж, се изпариха. Ласките им бяха нежни, а после все по-жадни и по- страстни. Когато телата им се сляха, Катерин извика от искрена и дълбока радост. Отново съм аз, въздъхна тя. Благодаря ти!

Катерин държеше Алан здраво в прегръдките си, сякаш се боеше да не го изпусне.

Когато най-сетне усети, че е възвърнала способността си да говори, промълви:

— Знаете как да лекувате пациентите си, докторе.

28. Глава

Катерин научи за арестуването на Константин Демирис от заглавията на вестниците. Не можеше да повярва! Когато отиде на работа, всички бяха в траурно настроение.

— Чу ли новината? — завайка се Ивлин. — Какво ще правим сега?

— Ще се стараем да се държим така, както винаги е искал. Сигурна съм, че има някаква грешка. Ще се опитам да се свържа с него по телефона.

Но това бе невъзможно.

Константин Демирис бе най-важният затворник, който някога бе лежал в Централния затвор на Атина. Прокурорът бе наредил отношението към него да бъде като към всеки задържан. Демирис бе поискал достъп до телефон, телекс и куриерска служба. Всичките му искания бяха отхвърлени.

Той не можеше да си отговори кой може да е убил Мелина. В началото допускаше, че това е крадец, изненадан от Мелина в момента, когато е тършувал във вилата. Но щом чу доказателствата, веднага му стана ясно, че някой му е скроил номер. Но кой? Кой? Най-вероятно — Спирос Ламбру. Спирос обаче обичаше сестра си като никой друг на този свят, и никога не би допуснал такова нещо.

Подозренията му се прехвърлиха към бандата на Тони Ризоли. Вероятно са разбрали какво е постигнало Тони и кой е виновен за това и бяха решили да си отмъстят по този начин. Но едва ли. Ако мафията искаше да разчисти сметките си с него, той щеше да го знае предварително.

И така, седнал в килията, Демирис прехвърляше една след друга всички възможности, опитвайки се да разреши загадката. След като отхвърли всички варианти, стигна до предположението, че Мелина бе извършила самоубийство. По този начин го бе хванала натясно със собствената си смърт. Демирис си спомни номера, който бе скроил на Ноел Паж и Лари Дъглас, и как по горчива ирония на съдбата се бе озовал в почти същото положение. Щяха да го съдят за убийство, което не бе извършил.

— Адвокатът ви е тук — каза надзирателят.

Демирис се изправи и го последва в малката стая за свиждане. Адвокатът го чакаше. Казваше се