Спомени от полунощ

Василики, петдесетгодишен, с побеляла коса и профил на филмова звезда. Носеше му се славата на първокласен специалист по криминални дела. Но достатъчно ли бе това?

— Имате петнайсет минути — съобщи надзирателят и ги остави сами.

— Е, кога ще ме измъкнете оттук? — попита раздразнено Демирис. — За какво ви плащам?

— Господин Демирис, не мисля, че ще е толкова лесно. Главният прокурор отказва да…

— Главният прокурор е истински глупак. Не могат да ме държат тук. Ами гаранцията? Ще им дам колкото пари поискат.

Василики стисна притеснено устни.

— Отказаха пускане под гаранция. Прегледах доказателствата, които полицията има срещу вас, и… трябва да призная, че са доста тревожни.

— Тревожни или не, аз не съм убил Мелина. Невинен съм!

— Да, разбира се. Имате ли някаква представа кой може да го е извършил?

— Жена ми се е самоубила.

Адвокатът зяпна.

— Извинете, господин Демирис, но това надали е най-правилната защита — рече той, след като се съвзе от изненадата. — Налага се да измислите нещо по-добро.

Демирис чудесно знаеше, че е съвсем прав. Нямаше съдебни заседатели в света, които да приемат неговата версия.

Рано на следващата сутрин адвокатът отново посети Демирис.

— Не нося добри новини.

Демирис едва се сдържа да не се изсмее с глас. Стоеше в затвора с перспективата да получи смъртна присъда, а този глупак му казва, че има лоши новини. По-лошо от това, здраве му кажи.

— И какви са те?

— Става дума за вашия щурей.

— Спирос ли? Е?

— Получих информация, че е бил в полицията и съобщил, че Катерин Дъглас е още жива. Не познавам добре делото на Ноел Паж и Лари Дъглас, но…

Константин Демирис не го слушаше. Тревогите около собствената му съдба съвсем бяха изместили от съзнанието мислите за Катерин. Ако я откриеха и проговореше, щяха да му лепнат и обвинение за смъртта на Ноел и Лари. Изпратил бе човек да се погрижи за нея, но ето че задачата стана спешна.

Той се пресегна през масата и стисна ръката на адвоката.

— Искам веднага да изпратите съобщение в Лондон.

Прочете съобщението два пъти и усети, че отново го обзема сексуалната възбуда, която го връхлиташе винаги, когато започваше да работи по дадена задача. Все едно играеше ролята на Бог. Той решаваше кой да живее и кой да умре. Само че имаше един проблем. Ако трябваше веднага да се заеме с това, нямаше да му остане време да подготви плана си. Налагаше се да импровизира нещо. За да заприлича на нещастен случай. Тази вечер.

29. Глава

Поверителна информация

Запис на психоаналитичен сеанс с Уим Вандийн

А: Как се чувстваш?

У: Добре съм. Дойдох с такси. Името на шофьора бе Роналд Кристи. Разрешително за работа номер три, нула, две, седем, едно, документ на колата номер три, нула, седем, нула. По пътя се разминахме с трийсет и седем ровъра, едно бентли, десет ягуара, шест остина и един ролс-ройс, двайсет и седем мотоциклета и шест велосипеда.

А: Как върви работата?

У: Ти знаеш.

А: Кажи ми все пак.

У: Мразя хората там.

А: А Катерин Алегзандър? Уим, питах те за Катерин Алегзандър? Уим?

У: Тя няма да работи вече там.

А: Че защо? Кой ти каза?

У: Тя ми каза.

А: Катерин ти каза, че ще я убият, така ли?

У: Другата ми каза.

А: Коя е тази друга?

А: Жена му.

А: Чия жена, Уим?

У: На Константин Демирис.

А: Тя ли ти каза, че Катерин Демирис ще бъде убита?

У: Да, госпожа Демирис. Неговата жена. Обади ми се от Гърция.

А: А кой ще убие Катерин?

У: Един от мъжете.

А: Искаш да кажеш един от мъжете, които дойдоха от Атина ли?

У: Да.

А: Уим, налага се да приключим за днес. Трябва да тръгвам.

У: Добре.

30. Глава

Няколко минути преди края на работния ден Ивлин и останалите служители се приготвяха да си тръгват. Ивлин влезе в кабинета на Катерин.

— В „Крайтириън“ дават „Чудо на 34-та улица“. Много го хвалят. Искаш ли да го гледаме тази вечер?

— Не мога — отговори Катерин. — Благодаря ти, Ивлин. Обещах на Джери Хейли да отида на театър с него.

— Тези хора не ти дават да дишаш. Е, добре. Приятно прекарване.

Катерин чу как колегите й излизат един по един. Най-накрая настъпи тишина. Хвърли последен поглед на бюрото, увери се, че всичко е на място, облече палтото си, взе чантата и тръгна по коридора. Вече бе до вратата, когато телефонът в стаята й иззвъня. Катерин се поколеба. Дали да се върне? Погледна часовника си, закъсняваше. Телефонът продължаваше да звъни. Тя изтича и вдигна слушалката.

— Ало.

— Катерин — прозвуча тревожният и задъхан глас на Алан Хамилтън. — Добре, че те хванах.

— Случило ли се е нещо?

— В голяма опасност си. Те ще се опитат да те убият.

Тя тихичко простена. Най-страшните й кошмари се оказаха действителност. Усети, че й прилошава.

— Кой ще ме убие?

— Не зная. Но искам да стоиш там. Не излизай от кабинета. С никого не разговаряй. Идвам да те взема.

— Алан, аз…