Лара му разказа преживяването си с Шон Макалистър и Филип възкликна:
— Копеле такова! Бих го убил! — после притисна Лара до себе си. — Вече никой няма да може да те нарани.
Филип подготвяше един концерт. Тя слушаше как изсвирва три тона, повтаря ги отново и отново, после продължава бавно и постепенно увеличава темпото, докато най-после отделните фрази се слеят в едно.
В началото Лара влизаше при Филип, докато той свири, и го прекъсваше:
— Скъпи, поканени сме за уикенда в Лонг Айланд. Искаш ли да отидем?
Или: „Взех билети за новата пиеса на Нийл Саймън.“ Или: „Хауард Келър иска да ни покани на вечеря в събота.“ Филип се опитваше да бъде търпелив. Накрая каза:
— Лара, моля те, не ме прекъсвай, когато свиря. Това нарушава концентрацията ми.
— Съжалявам — отвърна Лара. — Но не разбирам защо се упражняваш всеки ден. Не ти предстои концерт.
— Упражнявам се ежедневно, за да мога да давам концерти. Разбираш ли, скъпа, когато строиш сграда и стане някаква грешка, тя може да се поправи. Може да се промени проектът или канализацията, или осветлението. Но при един рецитал аз нямам втора възможност. Свиря на живо пред публиката и всеки тон трябва да е съвършен.
— Съжалявам — извини се Лара. — Разбирам.
Филип я прегърна.
— Има стар виц за един човек, който вървял из Ню Йорк с калъф за цигулка. Изгубил се, спрял някакъв непознат и го попитал: „Как се стига до «Карнеги Хол»? С упражнения — отвърнал непознатият — с упражняване.“
Лара се разсмя.
— Върни се при пианото си. Няма да те безпокоя.
Тя седеше в кабинета си, заслушана в далечните звуци от свиренето на Филип и мислеше:
Само й се искаше да не се упражнява толкова често.
И двамата обичаха да играят табла. След вечеря сядаха пред камината и шеговито се впускаха в ожесточена борба. Лара особено много ценеше тези моменти, когато бяха сами.
Подготвяха откриването на казиното в Рино. Шест месеца по-рано Лара и Джери Таунзенд проведоха съвещание.
— Искам за откриването да прочетат чак в Тимбукту — каза му Лара. — Ще докарам главния готвач от „Максим“. От теб искам да осигуриш най-нашумелите таланти. Започни с Франк Синатра. Списъкът на поканените трябва да включва най-известните имена на Холивуд, Ню Йорк и Вашингтон. Искам хората да се борят, за да бъдат включени в този списък.
Сега, докато го четеше, Лара рече:
— Добра работа си свършил. Колко души отклониха поканата?
— Две дузини. Не е лошо за списък от шестстотин поканени.
— Съвсем не е лошо — съгласи се Лара.
Една сутрин Келър й се обади:
— Добри новини. Швейцарските банкери позвъниха, че пристигат утре, за да се срещнат с теб и да обсъдите смесеното дружество.
— Чудесно — отвърна Лара. — В девет часа в моя кабинет.
— Ще уредя всичко.
На вечеря Филип й каза:
— Лара, утре ще правя запис. Ти не си присъствала друг път, нали?
— Не.
— Искаш ли да дойдеш.
Лара се колебаеше, мислейки за срещата с швейцарците.
— Разбира се — отвърна тя.
Обади се на Келър:
— Започни срещата без мен. Ще дойда веднага щом мога.
Звукозаписното студио се намираше на Тридесет и четвърта улица в голям склад, пълен с електронна техника. В залата седяха сто и тридесет музиканти, а в остъклената контролна кабинка работеха тонтехниците. Струваше й се, че записването върви много бавно. Непрекъснато спираха и започваха отначало. В една от почивките тя се обади на Келър:
— Къде си? — попита я той. — Аз ги задържам, но те искат да говорятстеб.
— Ще дойда след час или два. Продължавай разговорите.
Два часа по-късно звукозаписът все още продължаваше. Лара отново телефонира на Келър.
— Съжалявам, Хауард, но не мога да си тръгна. Кажи им да дойдат утре.
— Кое е толкова важно? — попита той.
— Съпругът ми — отвърна Лара и затвори телефона.
Когато се върнаха у дома, Лара обяви:
— Следващата седмица заминаваме за Рино.
— Какво има в Рино?
— Откриването на хотела и казиното. Ще летим в сряда.
— Проклятие! — отчаяно извика Филип.
— Какво има?
— Съжалявам, любима, но няма да мога.
Тя го зяпна:
— Какво искаш да кажеш?
— Елърби ми е уредил шестседмично турне. Заминавам за Австралия и…
— Австралия?
— Да, после Япония и Хонконг.
— Не, Филип. Искам да кажа… защо ти е това? Не ти се налага. Искам да бъда с теб.
— Ами ела с мен, Лара. Много ще се радвам.
— Знаеш, че не мога. Не и сега. Толкова работа имам тук — нещастна отвърна Лара. — Не искам да ме оставяш сама.
— И аз не искам. Но аз те предупредих, любима, че моят живот е такъв.
— Знам. Но това беше преди. Сега е друго. Всичко се промени.
— Нищо не се е променило — внимателно рече Филип — освен това, че съм абсолютно луд по теб и когато замина, адски ще ми липсваш.
Лара не можа да отговори нищо.
Филип замина. Никога преди Лара не бе изпитвала такава самота. По средата на някое съвещание тя внезапно се сещаше за Филип и сърцето й се разтапяше.
Искаше той да продължи кариерата си, но имаше нужда да бъде до нея. Мислеше за това, колко прекрасно се чувстваха заедно, за прегръдките му, за неговата топлота и нежност. Не знаеше, че може да обича някого толкова силно. Филип й се обаждаше всеки ден, но това като че ли я караше да се чувства още по-самотна.
— Къде си, скъпи?
— Все още съм в Токио.
— Как върви турнето?
— Прекрасно. Липсваш ми.
