Звездите светят над нас

бодра.“

„… По време на преговори на японските гости се поднасяше чай с валиум, а Лара Камерън пиеше кафе с риталин — стимулиращ мисловния процес препарат.“

„… При среща с немски банкери им поднасяхме кафе с валиум, а тя пиеше чай с риталин.“

„… Когато Лара Камерън преговаряше за един проект в Куин и обществената комисия отхвърли проекта й, тя ги накара да променят решението си, измисляйки, че има малка дъщеря, която щяла да живее в една от сградите.“

„… Когато наемателите на «Апартаменти Дорчестър» отказаха да се изнесат, Лара Камерън насели сградата с бездомни скитници.“

Не бе пропуснато нищо. Лара го изчете докрай и дълго време остана неподвижна на бюрото си. После извика Хауард Келър.

— Искам да проучиш Хенри Синфелд, собственик на „Кендълайт Прес“.

— Добре.

Той се върна след петнадесет минути.

— Синфелд има изключително ниска кредитоспособност. Подсилен вятър ще го издуха. Живее от книга до книга. Един провал и с него е свършено.

— Благодаря ти, Хауард.

Тя се обади на адвоката си Тери Хил.

— Тери, би ли искал да станеш издател?

— Какво имаш предвид?

— Искам да купиш от свое име „Кендълайт Прес“. Собственост е на Хенри Синфелд.

— Това няма да представлява трудност. Каква сума си готова да платиш?

— Опитай да го купиш за петстотин хиляди долара. Ако трябва, можеш да вдигнеш до един милион. Следва да се увериш, че в сделката ще бъдат включени всички издателски права, които той притежава. И не намесвай името ми в никакъв случай.

Канцелариите на „Кендълайт Прес“ се намираха в центъра на града в една стара сграда на Тридесет и четвърта улица. Владенията на Хенри Синфелд се състояха от малък кабинет за секретарката му и малко по-голям за него.

Секретарката на Синфелд го уведоми:

— Някой си мистър Хил иска да ви види.

— Да влезе.

Тери Хил му се беше обадил рано сутринта. Той влезе в занемарения малък кабинет. Синфелд седеше зад бюрото.

— С какво мога да ви услужа, мистър Хил?

— Представлявам немска издателска фирма, която проявява интерес към закупуването на вашата компания.

Синфелд запали пура, без да бърза.

— Компанията ми не се продава — отговори той.

— О, жалко. Опитваме се да пробием на американския пазар, а вашата дейност ни хареса.

— Изградил съм тази компания от едно нищо — каза Синфелд. — Тя е като моя рожба. Изобщо не бих искал да се разделям с нея.

— Разбирам чувствата ви — рече адвокатът със съучастие. — Ние сме готови да ви предложим петстотин хиляди долара.

Синфелд едва не се задави с пурата си.

— Петстотин? По дяволите, предстои ми да издам книга, която ще струва поне един милион долара. Не, сър. Вашето предложение ме обижда.

— Моето предложение е просто един подарък. Нямате авоари, а дълговете ви са над сто хиляди долара. Проверил съм. Чуйте какво ще ви кажа, ще ви предложа шестстотин хиляди долара. Това е последно.

— Не бих си го простил никога. Ако размислите за възможността да платите седемстотин…

Тери Хил се изправи.

— Довиждане, мистър Синфелд. Ще намеря друга фирма.

Той се отправи към вратата.

— Почакайте! — викна Синфелд. — Нека не бързаме. Истината е, че жена ми настоява да се пенсионирам. Може би сега е подходящият момент.

Тери Хил се приближи до бюрото и извади договора от джоба си.

— Ето ви чек за шестстотин хиляди долара. Само подпишете тук, където е кръстчето.

Лара извика Келър.

— Току-що купихме „Кендълайт Прес“.

— Чудесно. Какво ще правиш с него?

— Преди всичко ще унищожа книгата на Гъртруд Мийкс. Погрижи се да не бъде издадена. Има много начини да се отлага. Ако започне дело за възвръщане на авторските си права, можем да проточим съдебните процедури с години.

— Искаш ли да закриеш компанията?

— Не, разбира се. Намери някой, който да я ръководи. Ще я запазим като губеща, заради данъците.

Когато се върна в кабинета си, Келър каза на секретарката си:

— Искам да ти продиктувам едно писмо. До Джак Хелман — недвижими имоти. „Драги Джак, обсъдих предложението ти с мис Камерън и стигнахме до извода, че в момента е неразумно да участваме в твоята сделка. Но искаме да те уверим, че проявяваме интерес към бъдещи…“

Секретарката му спря да пише. Келър я погледна.

— Записа ли го?

Тя го гледаше втренчено:

— Мистър Келър?

— Да.

— Продиктувахте ми това писмо вчера.

— Какво? — преглътна Келър.

— Вече замина с пощата.

Хауард Келър се опита да се усмихне.

— Предполагам, че съм преуморен.

В четири часа следобед Келърбеше на преглед при доктор Симор Бенет.

— Изглеждаш в отлична форма — каза доктор Бенет. — Физически си абсолютно здрав.

— Ами това изневеряване на паметта?

— Откога не си бил в отпуск, Келър?

Келър се опита да си спомни.

— Струва ми се, че от няколко години. Имахме доста работа.

Доктор Бенет се усмихна.

— Ето, това е. Ти си преуморен. — „Отново тази дума.“ — Среща се по-често, отколкото предполагаш. Иди някъде, където да се отпуснеш за седмица-две. Изобщо не мисли за работата. Когато се върнеш, ще се почувстваш нов човек.

Келър се изправи — беше му олекнало.

Келър отиде при Лара.

— Ще се справиш ли без мен една седмица?

— Ще бъда като без дясната си ръка. Какво си намислил?

— Лекарят смята, че трябва да си взема кратка почивка, Лара. Да ти призная, имам проблеми с