Звездите светят над нас

паметта.

Тя го гледаше загрижено:

— Нещо сериозно ли е?

— Всъщност — не. Просто е досадно. Мисля да отида за няколко дни на Хаваите.

— Вземи самолета.

— Не, не, ще ти трябва на теб. Ще летя като обикновен пътник.

— Нека всичко да бъде за сметка на компанията ни.

— Благодаря. Ще се обаждам всеки…

— Нищо подобно. Искам да забравиш за работата. Просто се погрижи за себе си. Не искам да ти се случи нещо лошо.

„Надявам се, че той е добре. Той трябва да бъде добре.“

Филип й телефонира на следващия ден. Когато Мариан Бел каза: „Мистър Адлър се обажда от Тайпе“, Лара бързо вдигна слушалката:

— Филип?

— Здравей, любима. Имаше телефонна стачка. От часове се опитвам да се свържа с теб. Как си?

„Самотна.“

— Чудесно. Как върви турнето?

— Както обикновено. Мъчно ми е за теб.

В далечината Лара чуваше музика и гласове.

— Къде се намираш?

— О, дават малък прием в моя чест. Знаеш как е.

Лара чу смях на жена.

— Да, знам как е.

— Ще се прибера в сряда.

— Филип?

— Да?

— Нищо, скъпи. Идвай си по-бързо.

— Добре. Довиждане.

Тя остави слушалката. Какво щеше да прави той след приема? Коя беше жената? Обзе я толкова силна ревност, че едва не се задуши. Никога в живота си не бе ревнувала никого.

„Всичко е толкова прекрасно. Не искам да го загубя. Не мога да го загубя.“

Лежеше будна и мислеше какво ли прави Филип.

Хауард Келър лежеше на Коуна Бийч пред малък хотел на остров Хавай. Времето беше идеално. Той плуваше всеки ден. Получи тен, играеше по малко голф и ходеше всеки ден на масаж. Чувстваше се напълно отпочинал и по-добре от всякога. „Доктор Бенет беше прав, мислеше той. Преумора. Когато се върна, ще трябва да я карам по-кротко.“ В действителност епизодите със загубата на паметта го бяха изплашили повече, отколкото му се искаше да си признае.

Най-после дойде време да се върне в Ню Йорк. Той взе нощния самолет и пристигна в Манхатън в четири часа следобед. Отиде направо в службата. Секретарката му го посрещна усмихнато:

— Добре дошли, мистър Келър. Изглеждате чудесно.

— Благодаря ти… — той изведнъж пребледня. Не можеше да си спомни името й.

XXVII

Филип пристигаше в сряда следобед й Лара отиде на летището с лимузината, за да го посрещне. Филип слезе от самолета и образът на Лохинвар отново изникна в съзнанието на Лара. „Господи, колко е красив!“ Тя се хвърли в прегръдките му.

— Липсваше ми — каза тя, прегръщайки го.

— И ти на мен, скъпа.

— Колко?

Той показа половин инч между палеца и показалеца си.

— Толкова.

— Звяр такъв! Къде ти е багажът?

— Идва.

След час бяха в апартамента. Мариан Бел йм отвори вратата.

— Добре дошли, мистър Адлър.

— Благодаря, Мариан — той се огледа. — Имам чувството, че съм отсъствал цяла година.

— Две години — поправи го Лара.

Понечи да каже: „Вече никога не ме оставяй сама“, но прехапа устни.

— Ще искате ли нещо от мен, мисис Адлър? — попита Мариан.

— Не. Всичко е наред. Можеш да си тръгваш. Утре ще ти продиктувам някои писма. Днес няма да идвам на работа.

— Добре. Довиждане — Мариан си тръгна.

— Мило момиче — забеляза Филип.

— Да, нали? — Лара се притисна до него. — Сега ми покажи колко ти липсвах.

Следващите три дни Лара не отиде на работа. Искаше да бъде с Филип — да разговаря с него, да го докосва, да се увери, че наистина си е дошъл. Сутрин закусваха заедно, после, докато Лара диктуваше на Мариан, Филип свиреше.

На третия ден, докато обядваха, Лара разказа на Филип за откриването на казиното.

— Много исках да бъдеш там, скъпи. Беше фантастично.

— Много съжалявам, че го изпуснах.

Той свири на пиано някъде по света.

— Е, ще имаш тази възможност следващия месец, когато кметът ще ми връчи ключовете на града.

Филип придоби нещастен вид.

— Скъпа, боя се, че ще пропусна и тази възможност.

Лара се втрещи.

— Какво означава това?

— Елърби ми е уредил ново турне. След три седмици заминавам за Германия.

— Това е невъзможно? — възкликна Лара.

— Договорът вече е подписан. Не мога да направя нищо.

— Но ти току-що се завърна! Как може да заминеш отново толкова скоро?

— Това е много важно турне, мила.

— А нашият брак не е ли важен?

— Лара…

— Не си задължен да заминеш — ядосано продължи Лара. — Искам да имам съпруг, а не временен…

Мариан Бел влезе в стаята с някакви писма.

— О, извинете, не исках да ви прекъсна. Тези писма са готови за подпис.

— Благодаря — сдържано отвърна Лара. — Ще ви извикам, когато ми потрябвате.

— Да, мис Камерън.

Изчакаха Мариан да се прибере в кабинета.

— Знам, че трябва да изнасяш концерти, но не е нужно да бъде толкова често. Ти да не си търговски пътник?

— Не, не съм — тонът му бе хладен.

— Защо не останеш за церемонията, а след това да заминеш на турне?

— Лара, знам, че това е важно за теб, но трябва да разбереш, че и концертните турнета са важни за