Звездите светят над нас

— Те са малко предприятие. Издават книги, използвайки скандали. Публикуваха злостни нападки срещу Шер, Мадона…

— Благодаря ти. Това е всичко.

Хауард Келър имаше главоболие. Напоследък май често го болеше глава. Не спеше достатъчно. Живееше в напрежение, имаше чувството, че всичко наоколо става прекалено бързо. Трябваше по някакъв начин да накара Лара да намали темпото. А може би главата го боли, защото е гладен. Той позвъни на секретарката си.

— Бес, би ли ми поръчала нещо за обяд?

Мълчание.

— Бес?

— Шегувате ли се, мистър Келър?

— Не, защо?

— Вие току-що обядвахте.

Келър изпита чувството, че го поляха със студена вода.

— Но ако, все още сте гладен…

— Не, не — той си спомни, че яде салата, сандвич с ростбиф и…

„Господи, какво става с мен?“

— Просто се пошегувах, Бес.

„Кого лъжа?“

Откриването на „Камерън Палас“ в Рино премина при страхотен успех. Хотелът бе пълен, казиното — претъпкано от играчи. Лара не пожали средства, за да бъде сигурна, че поканените знаменитости ще бъдат обградени с внимание. Присъстваха всички. „Липсва само един човек“, мислеше Лара. Филип. Той й изпрати огромен букет с бележка, на която пишеше: „Ти си музиката на моя живот. Обожавам те. Липсваш ми.“

Пол Мартин пристигна и се отправи към Лара.

— Поздравявам те. Ти надмина себе си.

— Благодарение на теб, Пол. Без теб не бих постигнала нищо от това.

Той се огледа:

— Къде е Филип?

— Не можа да дойде. На турне е.

— Свири на пиано някъде по света? Това е голяма вечер за теб, Лара. Той трябваше да е до теб!

Тя се усмихна.

— Наистина, много му се искаше да е така.

Управителят на хотела се приближи към Лара:

— Страхотна вечер, нали? Хотелът е резервиран изцяло за следващите три месеца.

— Трябва да продължаваме в този дух, Доналд.

Лара бе наела японски и бразилски агенти, които осигуриха присъствието на големи играчи от чужбина. Бе вложила милиони долари във всеки от луксозните апартаменти, но те щяха да се изплатят.

— Това е златна мина, мис Камерън — управителят се огледа: — Между другото, къде е съпругът ви? С нетърпение очаквам да се запозная с него.

— Той не можа да дойде — отвърна Лара.

„Свири на пиано някъде по света.“

Програмата беше великолепна, но звездата на вечерта беше Лара. Сами Кан специално бе написал стихове по музиката на „Моя тип град“, в който се казваше „Моят тип момиче е Лара…“ Когато тя стана, за да държи реч, избухнаха ентусиазирани аплодисменти. Всеки искаше да се запознае с нея, да се докосне до нея. Пресата бе представена с пълна сила, Лара даваше интервюта за телевизията, за радиото, за вестници и списания. Всичко вървеше добре, докато не й зададоха въпроса:

— А къде е съпругът ви тази вечер?

Лара усети, че все повече се разстройва. „Той трябваше да бъде до мен. Концертът можеше да почака.“ Но тя мило се усмихна и отговори:

— Филип беше много разочарован, че не може да дойде.

След програмата започнаха танци. Пол Мартин се приближи към масата на Лара.

— Може ли?

Тя стана и се намери в прегръдките му.

— Как се чувстваш като собственик на всичко това? — попита Пол.

— Прекрасно. Благодаря ти за помощта.

— За какво са приятелите? Забелязах присъствието на играчи от тежката категория. Внимавай с тях, Лара. Някои ще загубят големи суми, но ти трябва да ги накараш да се чувстват така, сякаш са спечелили. Намери им нова кола или момичета, или нещо друго, което да ги накара да се чувстват важни личности.

— Ще го запомня — каза Лара.

— Хубаво ми е отново да те държа в прегръдките си.

— Пол…

— Знам. Помниш ли, че предупредих съпруга ти да се грижи добре за теб?

— Да.

— Не ми харесва как си върши работата.

— Филип искаше да дойде — защити го Лара, но в момента, в който го казваше, се запита: „Наистина ли?“

Той се обади късно през нощта и гласът му я накара да се почувства двойно по-самотна.

— Лара, цял ден си мисля за теб, любима. Как мина откриването?

— Прекрасно. Толкова исках да си тук, Филип.

— Аз също. Адски ми липсваш.

„Тогава защо не си тук при мен?“

— И на мен ми е мъчно за теб. Връщай се по-бързо.

Хауард Келър влезе в кабинета и подаде на Лара дебел кафяв плик.

— Това няма да ти хареса.

— Какво има?

Келър остави плика на бюрото й.

— Копие от ръкописа на Гъртруд Мийкс. Не ме питай как съм го получил, защото и двамата можем да влезем в затвора.

— Прочете ли го?

Той кимна.

— Да.

— И?

— Мисля, че най-добре е да го прочетеш сама. Някои от написаните неща са се случили много преди тя да започне работа тук. Доста се е поровила.

— Благодаря, Хауард.

Лара изчака той да излезе и натисна бутона на уредбата.

— Не ме свързвай с никого.

Отвори ръкописа и зачете. Беше унищожителен. Това бе портрет на една тиранична интригантка, пробила си път до върха с нокти и зъби. Описваха се гневните й избухвания и деспотичното й отношение към служителите. Беше подло писание, изпълнено с гадни анекдоти. В него не се споменаваше нищо за независимостта и куража на Лара, за таланта й, за далновидността й, за щедростта й. Тя продължи да чете.

„… Един от триковете на Желязната пеперуда бе да планира деловите срещи рано сутрин още първия ден на пристигането, така че партньорите й да са уморени от часовата разлика, а Камерън да е