Звездите светят над нас

— И ти ми липсваш — тя не можеше да му обясни колко много.

— Утре заминавам за Хонконг, а после…

— Бих искала да се върнеш — тя съжали за думите си в мига, в който ги изрече.

— Знаеш, че не мога.

Мълчание.

— Разбира се.

Говориха половин час и когато затвори, Лара се почувства още по-самотна. Разликата във времето бе влудяваща. Понякога вторникът при нея за него бе вече сряда, той се обаждаше посред нощ иди в ранните утринни часове.

— Как е Филип? — попита Келър.

— Добре. За какво му е това, Хауард?

— Кое?

— Това негово турне. Не му се налага да го прави. Искам да кажа, че определено не е заради парите.

— Охо! Сигурен съм, че не е заради парите. Това му е професия, Лара.

Същите думи бе използвал и Филип. Тя ги разбираше с ума си, но не и със сърцето си.

— Лара, ти просто се омъжи за този мъж, но той не е твоя собственост — напомни й Келър.

— Не искам да бъде моя собственост. Но се надявах, че ще бъда по-важна за него от…

Тя млъкна по средата на фразата.

— Няма значение. Знам, че се държа глупаво.

Лара се обади на Уилям Елърби.

— Свободен ли сте днес на обед?

— Мога да се освободя. Да няма нещо лошо?

— Не, не. Просто исках да поговорим.

Срещнаха се в „Льо Сирк“.

— Чували ли сте се скоро с Филип? — попита Елърби.

— Чуваме се всеки ден.

— Турнето му върви успешно.

— Да.

Елърби рече:

— Честно казано, мислех, че Филип никога няма да се ожени. Той е като свещенослужител — изцяло се е посветил на мисията си.

— Знам — Лара се поколеба. — Не мислите ли, че той пътува твърде много?

— Не ви разбирам.

— Филип вече има дом. Няма причина да обикаля целия свят — тя видя изражението на Елърби. — О, не искам да кажа, че трябва да си стои само в Ню Йорк. Сигурна съм, че можете да му уредите концерти в Бостън, Чикаго, Лос Анжелос. Нали разбирате… да, не трябва да пътува толкова надалеч.

Елърби внимателно попита:

— Обсъждахте ли това с Филип?

— Не. Искам първо да поговоря с вас. Би било възможно, нали? Искам да кажа, че на Филип не му трябват вече пари.

— Мисис Адлър, Филип получава по тридесет и пет хиляди долара на концерт. Миналата година е бил на турне в продължение на четиридесет седмици.

— Разбирам, но…

— Имате ли представа колко малко пианисти достигат върха и колко труд им струва това? По света има хиляди пианисти, които свирят до изнемога, но само четирима или петима са суперзвезда. Вашият съпруг е един от тях. Вие не познавате музикалния свят. Конкуренцията е убийствена. По време на концерт виждате на сцената изпълнител, облечен във фрак, излъчващ блясък и благополучие, но когато слезе от сцената, той едва успява да си плати наема и да се нахрани прилично. На Филип му е било нужно много време, за да стане пианист от световна класа. Сега вие искате от мен да му отнема това.

— Не. Аз просто предлагам…

— Това, което предлагате, ще унищожи кариерата му. Всъщност вие не искате това, нали?

— Разбира се, че не — отвърна Лара. Подвоуми се и продължи: — Разбрах, че получавате петнадесет процента от хонорарите на Филип.

— Точно така.

— Не бих искала да губите, ако Филип дава по-малко концерти — внимателно рече Лара. — Ще се радвам да компенсирам разликата и…

— Мисис Адлър, мисля, че по този въпрос трябва да поговорите с Филип. Ще поръчаме ли нещо?

XXVI

Рубриката на Лиз Смит започваше така:

„НА ЖЕЛЯЗНАТА ПЕПЕРУДА ЩЕ Й ПОДРЕЖАТ КРИЛЦАТА.“

„Един красив магнат в областта на недвижимите имоти ще изпадне в ярост, когато научи, че предстои да излезе от печат книга за нея, написана от бивша служителка. Говори се, че книгата на издателство «Кендълайт Прес» ще бъде голяма сензация.“

Лара ядосано захвърли вестника. Това сигурно бе Гъртруд Мийкс, секретарката, която бе уволнила. Тя извика Джери Таунзенд.

— Видя ли днешната рубрика на Лиз Смит?

— Да, току-що. Нищо не можем да направим, шефе. Ако…

— Можем да направим много неща. Всички мои служители подписват декларации, че няма да пишат нищо за мен по време на работата си тук и след това. Гъртруд Мийкс също няма право да пише. Ще съдя издателя, докато го съсипя.

Джери Таунзенд поклати глава.

— Не бих препоръчал подобно нещо.

— Защо не?

— Защото това ще предизвика много и неблагоприятни публикации. Ако не му обърнете внимание, лекият повей сам ще утихне. Ако се опитате да го спрете, ще се превърне в ураган.

Тя го изслуша, но не се съгласи.

— Разбери кой е собственик на издателството — нареди тя.

След час Лара се обади на Хенри Синфелд, собственик на издателство „Кендълайт Прес“.

— Тук е Лара Камерън. Разбрах, че смятате да издадете книга за мен.

— А, прочели сте рубриката на Лиз Смит? Да, така е, мис Камерън.

— Искам да ви предупредя, чеако отпечатате книгата, ще ви съдя за накърняване правото ми на личен живот.

Гласът от другия край отвърна:

— Мисля, че е по-добре да се посъветвате с адвоката си. Вие сте обществена фигура, мис Камерън. Нямате право на личен живот. А според ръкописа на Гъртруд Мийкс, вие сте и доста колоритен образ.

— Гъртруд Мийкс е подписала декларация, с която се задължава да не пише за мен каквото и да било.

— Е, това си е между вас и Гъртруд Мийкс. Можете да я съдите…

„Но, разбира се, през това време книгата ще излезе от печат.“

— Не искам да издавате тази книга. Ако мога да ви компенсирам това…

— Стойте! Мисля, че навлизате в опасна територия. Предлагам да приключим този разговор. Довиждане.

Линията прекъсна.

„Да върви по дяволите!“ Лара се замисли. Повика Хауард Келър.

— Какво знаеш за „Кендълайт Прес“?

Той сви рамене.