колкото можем по-бързо. Ако не престанем…
Сенатор ван Лювън отново се намеси.
— Господин Кингсли…
— Извинете ме, госпожо сенатор. Ядосан съм. Не мога да наблюдавам унищожаването на нашата вселена, без да протестирам.
Кингсли говори още половин час. Когато свърши, сенатор ван Лювън каза:
— Господин Кингсли, бих искала да ви видя в кабинета си. Закривам заседанието.
Кабинетът на сенатор ван Лювън бе обзаведен в типичния стерилен бюрократичен стил: бюро, маса, шест стола и редици кантонерки, но тя беше прибавила някои женски щрихи — пъстри тъкани, картини и снимки.
Когато Танър влезе, до нея стояха още две жени.
— Това са моите асистентки Корин Мърфи и Керъли Трост.
Корин Мърфи, привлекателна млада жена с червена коса, и дребната блондинка Керъли Трост, и двете двайсетинагодишни, седнаха до сенатора. Очевидно бяха очаровани от Танър.
— Седнете, господин Кингсли — покани го сенатор ван Лювън.
Танър се настани срещу тях. Ван Лювън го измери с поглед.
— Честно казано, не ви разбирам.
— О, нима? Изненадвате ме, госпожо сенатор. Мислех, че съм се изразил пределно ясно. Смятам…
— Знам какво смятате. Но вашата компания има договори с правителството за много проекти и въпреки това вие се изказвате против него по екологичния проблем. Това не е ли зле за бизнеса?
— Не става въпрос за бизнес, сенатор ван Лювън — студено отвърна Танър. — А за съдбата на човечеството. Ние сме свидетели на началото на катастрофална глобална дестабилизация. Опитвам се да убедя Сената да пренасочи средства за решаването на проблема.
— Някои от тези средства могат да отидат във вашата компания, нали? — скептично попита тя.
— Не ми пука кой ще получи парите. Искам само да видя, че се взимат мерки, преди да е станало късно.
— Това е достойно за възхищение — топло рече Корин Мърфи. — Вие сте необикновен човек.
Танър се обърна към нея.
— Госпожице Мърфи, ако искате да кажете, че повечето хора смятат парите за по-важни от морала, със съжаление трябва да призная, че сигурно сте права.
— Мисля, че това, което правите, е прекрасно — обади се Керъли Трост.
Сенатор ван Лювън неодобрително погледна асистентките си и отново се обърна към Танър.
— Не ви обещавам нищо, но ще поговоря с колегите си и ще видя каква е позицията им по екологичния въпрос. Ще ви се обадя.
— Благодаря, госпожо сенатор. Ще ви бъда много задължен. — Той се поколеба. — Някой път, когато сте в Манхатън, бих могъл да ви разведа из КИГ и да ви покажа с какво се занимаваме. Сигурно ще ви е интересно.
Сенатор ван Лювън безразлично кимна.
— Ще ви се обадя.
Срещата приключи.
Глава 12
От момента, в който се разчу за смъртта на Марк, Кели Харис бе залята от телефонни обаждания, цветя и имейли. Първо се обади Сам Медоус, колега и близък приятел на мъжа й.
— Кели! Боже мой! Не мога да повярвам! Аз… не знам какво да кажа, просто съм съсипан. Всеки път, щом се обърна, очаквам да видя Марк. Мога ли да направя нещо за теб, Кели?
— Не, благодаря, Сам.
— Тогава нека поддържаме връзка. Искам да съм ти от помощ с каквото мога…
Последваха десетина обаждания от приятели на Марк и модели, с които работеше Кели.
Обади й се Бил Лърнър, шефът на модната агенция, и след като изрази съболезнованията си, каза:
— Знам, че не е моментът, Кели, обаче мисля, че работата ще ти се отрази добре. Телефонът ни направо се строши от звънене. Кога смяташ, че ще си готова да се върнеш?
— Когато Марк се върне при мен.
Кели затвори.
Сега телефонът отново звънеше. Накрая тя вдигна.
— Да?
— Госпожа Харис?
Още ли беше госпожа Харис? Вече нямаше господин Харис, но тя винаги, винаги щеше да бъде съпруга на Марк.
— Да, аз съм госпожа Марк Харис — твърдо отговори Кели.
— Обаждам се от кабинета на Танър Кингсли. „Човекът, за когото работи… работеше Марк“ — помисли си тя.
— Да?
— Господин Кингсли ще ви бъде признателен, ако можете да се срещнете с него в Манхатън. Би желал да ви види в главната сграда на компанията. Свободна ли сте?
Беше свободна. Беше казала в агенцията да отменят всичките й ангажименти. Но бе изненадана. „Защо иска да ме види Танър Кингсли?“
— Да.
— Ще ви бъде ли удобно да напуснете Париж в петък?
Вече нищо нямаше да й е удобно.
— В петък. Добре.
— Чудесно. На летище „Шарл дьо Гол“ ще ви чака билет за Юнайтид Еърлайнс. — Мъжът й продиктува номера на полета. — В Ню Йорк ще ви посрещне кола.
Марк й беше разказвал за Танър Кингсли. Познаваше го лично и го смяташе за гений, за чудесен работодател. Може би Кингсли щеше да сподели с нея някакви спомени за Марк: тази мисъл я ободри.
Ейнджъл дотича при нея и скочи в скута й. Кели я прегърна.
— Какво да правя с теб, докато ме няма? Мама би те взела със себе си, но ще отсъствам само няколко дни.
Кели изведнъж се сети кой ще се погрижи за кученцето.
Слезе по стълбището в офиса на домоуправителя. Работници монтираха нов асансьор и Кели потръпваше всеки път, щом минеше покрай тях.
Домоуправителят на кооперацията Филип Сендре бе висок привлекателен и дружелюбен мъж. Жена му и дъщеря му винаги бяха много услужливи. Когато научиха за Марк, и тримата бяха съсипани. Погребението беше на гробището Пер Лашез и Кели бе поканила и семейство Сендре.
Тя се приближи към вратата и почука. Филип й отвори.
— Дойдох да ви помоля за една услуга.
— Заповядайте. Каквото пожелаете, мадам Харис.
— Трябва да замина за Ню Йорк за три-четири дни. Дали бихте могли да се грижите за Ейнджъл, докато ме няма?
— Дали бих могъл ли? Двамата с Ана Мария ще я гледаме с удоволствие.
— Благодаря. Много съм ви признателна.
— И ви обещавам, че ще направя всичко възможно да я разглезя.
Кели се усмихна.
— Закъснели сте. Вече съм я разглезила.
— Кога възнамерявате да заминете?
