Кели се усмихна.
— Аз също. — Знаеше, че Марк никога не е ходил на футболен мач.
Парижкият стадион „Сен Жермен“ беше претъпкан до пръсване от шейсет и седем хиляди нетърпеливи фенове, очакващи началото на шампионатния мач между Лион и Марсилия.
— Впечатлена съм — каза Кели, когато се настаниха на местата си точно над центъра на полето. — Трудно се намират такива места.
Марк се усмихна.
— Когато човек обича футбола толкова, колкото го обичам аз, няма нищо невъзможно.
Тя прехапа устни, за да не се засмее. Нямаше търпение мачът да започне.
В два часа отборите излязоха на стадиона и застанаха мирно, докато оркестърът свиреше Марсилезата, френския национален химн. Когато футболистите се обърнаха с лице към трибуните, един от играчите на Лион в синьо и бяло пристъпи напред.
Кели реши да се смили над Марк и да му обясни какво става, така че се наведе към него.
— Това е вратарят им. Той…
— Знам — прекъсна я Марк. — Грегъри Купе. Най-добрият вратар в групата. Миналия април спечели шампионата срещу Бордо. По-миналата година спечели купата на УЕФА и шампионата. Трийсет и една годишен, висок метър осемдесет и един, тежи осемдесет и един килограма.
Кели го погледна удивено. Говорителят продължи:
— Сидни Гуво, център-нападател…
— Номер четиринайсет — ентусиазирано съобщи Марк. — Невероятен е. Миналата седмица срещу Оксер вкара гол в последната минута на мача.
Кели смаяно слушаше коментарите му за другите футболисти.
Играта започна и зрителите полудяха.
— Виж, започва с далечен шут — извика Марк.
Мачът беше вълнуващ и напрегнат. Вратарите на двата отбора правеха всичко възможно, за да не позволят на противниците си да вкарат гол. Кели трудно можеше да се съсредоточи. Час по час поглеждаше Марк, изумена от познанията му. „Как съм могла да сбъркам така?“
— Гуво атакува! — възкликна по някое време той. — Успя!
— Виж! — каза след няколко минути. — Ще дадат картон на Кариер за игра с ръка.
И се оказа прав.
Когато Лион победи, той изпадна в еуфория.
— Страхотен отбор!
— Откога се интересуваш от футбол, Марк? — попита Кели на излизане от стадиона.
Той я погледна срамежливо.
— От около три дни. Направих някои проучвания с компютъра. Тъй като ти се интересуваш, реших, че и аз трябва да разбирам от футбол.
Това невероятно я трогна. Не можеше да повярва, че Марк е вложил толкова много време и усилия само защото тя обича този спорт.
Уговориха се за другия ден, след като Кели приключи със служебните си задължения.
— Мога да те взема от гримьорната и…
— Не! — Тя не искаше да го запознава с другите модели. Марк я погледна озадачено.
— Искам да кажа, забранено е мъже да влизат в гримьорните.
— Аха.
„Не искам да се влюбиш в…“ — всъщност си мислеше Кели.
— Дами и господа, моля, сложете си предпазните колани и вдигнете облегалките и масичките си. Наближаваме летище „Кенеди“ и ще кацнем само след няколко минути.
Кели се върна към настоящето. Идваше в Ню Йорк, за да се срещне с Танър Кингсли, човека, за когото беше работил Марк.
Някой бе предупредил медиите и когато самолетът кацна, те я чакаха. Отвсякъде я заобиколиха репортери с телевизионни камери и микрофони.
— Погледни насам, Кели!
— Ще ни кажеш ли какво се е случило с мъжа ти?
— Ще има ли следствие?
— Имахте ли намерение да се развеждате с мъжа си?
— Ще се върнеш ли в Щатите?
— Как се почувства, когато научи за случилото се?
„Най-нетактичният въпрос“.
Зад журналистите Кели видя мъж с приятна външност. Той се усмихна и й махна и тя му даде знак да се приближи.
Бен Робъртс беше един от най-популярните и уважавани телевизионни водещи. Веднъж я бе интервюирал и се бяха сприятелили. Той си проби път през навалицата. Всички го познаваха.
— Ей, Бен! Кели ще гостува ли в твоето шоу?
— Смяташ ли, че ще се съгласи да говори за случилото се?
— Може ли да те снимам с Кели?
Бен вече беше стигнал при нея. Вълната репортери ги заливаше.
— Оставете я на мира, приятели — извика той. — По-късно ще поговорите с нея.
Репортерите неохотно започнаха да се разотиват. Бен я хвана за ръка.
— Нямам думи да изразя колко съжалявам. Много обичах Марк.
Двамата тръгнаха към изхода.
— Един неофициален въпрос. Все пак какво правиш в Ню Йорк?
— Дойдох да се срещна с Танър Кингсли.
Бен кимна.
— Той е влиятелен човек. Сигурен съм, че ще се погрижи за теб. Ако мога да ти помогна с нещо, Кели, винаги съм на твое разположение. — Той се огледа. — Очакват ли те? Мога да…
В този момент към Кели се приближи униформен шофьор.
— Госпожа Харис? Аз съм Колин. Колата е отпред. Господин Кингсли ви резервира апартамент в хотел „Метрополитън“. Ако ми дадете билетите си, ще се погрижа за багажа ви.
Кели се обърна към Бен.
— Ще ми се обадиш ли?
— Разбира се.
След десет минути пътуваше за хотела.
— Секретарката на господин Кингсли ще ви се обади, за да уговорите среща — каза Колин, докато се провираха между колите. — Аз ще съм на ваше разположение, когато пожелаете.
— Благодаря.
„Какво правя тук?“ — запита се Кели. Скоро щеше да научи отговора.
Глава 14
Танър Кингсли четеше водещото заглавие на следобедния вестник: „Градушка връхлита Иран“. По- нататък в репортажа се говореше за „необикновено явление“. Идеята за градушка насред лято при горещ климат беше странна. Танър повика секретарката си.
— Кати, изрежи тази статия и я прати на сенатор ван Лювън с писмо: „Информация за глобалното затопляне. Искрено ваш…“
— Веднага, господин Кингсли.
Танър Кингсли си погледна часовника. Двамата детективи трябваше да се появят в КИГ след половин час. Огледа се. Той бе създал всичко това. КИГ. Замисли се за властта зад тези три букви, за това колко
