биха се изненадали хората, ако знаеха удивителната история за скромното начало на организацията само преди седем години. Спомените от миналото нахлуха в главата му…
Спомняше си деня, в който измисли новото лого на КИГ. „Доста шикозно за нищо и никаква компания“ — беше казал някой и Танър без чужда помощ бе превърнал тази нищо и никаква компания в световна величина. Когато мислеше за началото, имаше чувството, че е направил чудо.
Танър Кингсли беше пет години по-малък от брат си Андрю и това даде насока на живота му. Родителите им се разведоха и след като се омъжи повторно, майка им ги напусна. Баща им бе учен и момчетата последваха неговите стъпки — бяха истински вундеркинди. Баща им почина от инфаркт на четирийсетгодишна възраст.
Фактът, че Танър е пет години по-малък от брат си, постоянно го ядосваше. Когато спечели първа награда в специализираната си природонаучна паралелка, учителите казаха: „Преди пет години Андрю беше пръв в класа. Сигурно е генетично…“
Когато спечели състезание по ораторско майсторство, преподавателят възкликна: „Поздравления, Танър. Ти си вторият Кингсли, който печели тази награда“.
При постъпването му в отбора по тенис: „Надявам се да ви бива толкова, колкото брат ви Андрю…“
Когато завършваше: „Прощалната ви реч беше вдъхновяваща. Много ми напомни на речта на Андрю…“
Беше израснал в сянката на брат си и го измъчваше мисълта, че го смятат за втори след Андрю.
Двамата много си приличаха: бяха красиви, интелигентни и даровити, ала колкото повече растяха, толкова повече изпъкваха разликите помежду им. Докато Андрю бе алтруистичен и скромен, Танър беше отворен, общителен и амбициозен. Андрю се срамуваше да контактува с жени, докато красотата и чарът на Танър привличаха другия пол като магнит.
Най-важната разлика между братята бяха техните цели в живота. Докато Андрю мечтаеше да организира благотворителна дейност и да помага на хората, амбицията на Танър бе да стане богат и влиятелен.
Андрю завърши колеж с отличие и веднага прие предложението да постъпи в мозъчен тръст. Там разбра колко много може да допринесе такава организация и след пет години реши да създаде свой мозъчен тръст, макар и скромен.
Когато разкри идеята на брат си, Танър се развълнува.
— Това е гениално! Мозъчните тръстове сключват договори с държавата на стойност милиони долари, да не споменавам за корпорациите, които плащат…
Андрю го прекъсна.
— Нямам това предвид, Танър. Искам да помагам на хората.
Брат му го зяпна.
— Да помагаш на хората ли?
— Да. Десетки страни от Третия свят нямат достъп до модерни селскостопански и производствени методи. Има една поговорка, че ако дадеш на човек една риба, той може да сготви ядене. Но ако го научиш да лови риба, ще има какво да яде до края на живота си.
„Загубеняк“ — помисли си Танър.
— Андрю, тези страни не могат да си позволят да ни плащат…
— Няма значение. Ще пращаме специалисти в Третия свят, за да ги научим на модерни методи, които ще променят живота им. Ще те взема за съдружник. Ще наречем нашия мозъчен тръст Кингсли Груп. Какво ще кажеш?
Танър се замисли за миг, после кимна.
— Всъщност идеята ти не е лоша. Можем да започнем с тези страни, за които говориш, после да направим големи пари — от държавни поръчки и…
— Танър, хайде първо да направим света по-добро място за живеене.
Танър се усмихна. Това щеше да е компромис. Щяха да започнат така, както искаше Андрю, и после постепенно да реализират пълния потенциал на компанията.
— Е?
Танър протегна ръка.
— За нашето бъдеще, братко.
След половин година двамата братя стояха на дъжда пред малка тухлена сграда със скромния надпис „Кингсли Груп“.
— Как изглежда? — гордо попита Андрю.
— Прекрасно. — Танър успя да скрие иронията в гласа си.
— Този надпис ще донесе щастие на много хора по целия свят, Танър. Вече започнах да събирам специалисти, които ще заминат за страните от Третия свят.
Танър понечи да възрази, но млъкна. Не биваше да притиска упорития си брат. „Но ще дойде и моето време — мислеше той, докато гледаше малката табела. — Някой ден тук ще пише «Кингсли Интернешънъл Груп»“.
Джон Хайолт, приятел на Андрю от колежа, бе инвестирал сто хиляди долара, за да помогне за утвърждаването на мозъчния тръст; Андрю успя да събере и останалите пари.
Назначиха шестима души и ги пратиха в Момбаса, Сомалия и Судан, за да научат местното население как да направи живота си по-добър. Ала обратно не идваше нито цент.
За Танър това бе абсурдно.
— Андрю, можем да сключим договор с някоя голяма компания и…
— Ние се занимаваме с друго, Танър.
„С какво по-точно се занимаваме, по дяволите?“ — чудеше се Танър.
— Крайслер Корпорейшън търси…
Андрю се усмихна.
— Хайде да гледаме истинската си работа.
Танър трябваше да призове на помощ цялата си воля, за да се овладее.
Андрю и Танър си имаха отделни лаборатории в мозъчния тръст. Бяха потънали в собствените си проекти. Андрю често работеше до късно през нощта.
Една сутрин, когато Танър дойде на работа, брат му още бе там. Той го видя да влиза и скочи на крака.
— Ужасно съм развълнуван от новия нанотехнологичен експеримент. Разработвам метод за…
Мислите на Танър заблуждаха към нещо по-важно: страстното червенокосо миньонче, с което се беше запознал предишната вечер. Срещнаха се в един бар, пиха по чаша и тя го заведе в апартамента си, където си прекараха страхотно. Когато го докосваше по…
— … и мисля, че наистина ще се получи. Как ти звучи това, Танър?
— О, да, Андрю — сепнато отвърна брат му. — Чудесно.
Андрю се усмихна.
— Знаех си, че ще видиш възможностите.
Танър повече се интересуваше от собствения си таен експеримент. „Ако успея, ще завладея света“ — помисли си той.
Една вечер скоро след завършването си Танър бе на коктейл. Чу зад себе си приятен женски глас.
— Много съм слушала за вас, господин Кингсли.
Той се обърна и трябваше да положи усилия, за да скрие разочарованието си. Пред него стоеше млада жена с повече от обикновен вид. Отличаваха я само проницателните й кафяви очи и красивата й, малко цинична усмивка. Танър смяташе физическата красота за задължителна и беше ясно, че тази жена не влиза в класацията.
— Нищо лошо, надявам се — отвърна той и вече си мислеше за оправдание да се избави от нея.
