— Аз съм Полин Купър. Приятелите ми ме наричат Пола. Вие излизахте със сестра ми Джини в колежа. Тя беше луднала по вас.
Джини, Джини… Ниска? Висока? Брюнетка? Блондинка? Танър се усмихваше и се мъчеше да си спомни. Бяха толкова много.
— Джини искаше да се омъжи за вас.
Това с нищо не му помагаше. Същото желание бяха имали и много други.
— Сестра ви беше много готина. Двамата просто като че ли не бяхме…
Тя го изгледа сардонично.
— Спестете си измислиците. Вие изобщо не си я спомняте.
Танър се засрами.
— Ами, аз…
— Няма нищо. Наскоро бях на сватбата й.
Обзе го облекчение.
— О, значи Джини се е омъжила.
— Да. — Последва пауза. — Но аз не. Искате ли утре да вечеряме заедно?
Танър я погледна внимателно. Въпреки че не отговаряше на стандартите му, имаше хубаво тяло и изглеждаше мила. И със сигурност щеше лесно да му се пусне. В противен случай щеше да я разкара.
Тя го наблюдаваше.
— Аз черпя.
Танър се засмя.
— Ще го преживея, стига да не сте много лакома.
— Опитайте.
Той я погледна в очите и тихо отвърна:
— Ще опитам.
На другата вечер отидоха в един моден ресторант в центъра. Пола носеше бяла блуза, черна пола и обувки на високи токове. Докато я гледаше как влиза в ресторанта, на Танър му се стори, че е много по- красива от предишната вечер. Всъщност имаше излъчването на принцеса от някоя далечна страна.
Той се изправи.
— Добър вечер.
Пола му подаде ръка.
— Добър вечер. — Самоувереността й изглеждаше почти царствена.
— Да започнем наново, съгласен ли си? — предложи тя, когато седна. — Аз нямам сестра.
Танър я погледна смутено.
— Но нали каза, че…
Пола се усмихна.
— Просто исках да изпитам реакцията ти. Бях слушала много за теб от приятелите си и се заинтригувах.
За секс ли говореше? Той се зачуди кой й е разказвал за него. Имаше толкова много възможности…
— Не се нахвърляй на прибързани заключения. Не говоря за мъжкарските ти успехи. А за ума ти.
Сякаш му четеше мислите.
— Значи… хм… те интересува умът ми, така ли?
— Освен всичко друго — подканващо отвърна тя. Определено щеше лесно да му се пусне, помисли си Танър и посегна да стисне ръката й.
— Голяма работа си. Ще си прекараме страхотно.
Пола се усмихна.
— Чука ли ти се, сладур?
Откровеността й го смая. Какъв ентусиазъм! Той кимна.
— Винаги, принцесо.
Усмивката й стана още по-широка.
— Чудесно. Извади си черното тефтерче и ще се опитаме да намерим някоя, която е свободна довечера.
Танър се вцепени. Никоя жена не се беше подигравала с него така. Той я зяпна.
— Какво искаш да кажеш?
— Че ще трябва да обогатиш заучените си реплики, миличък. Имаш ли представа колко си банален?
Той се изчерви.
— Какво те кара да смяташ, че е заучена реплика?
Тя го погледна в очите.
— Сигурно датира от библейски времена. Когато разговаряш с мен, искам да ми казваш неща, които друга жена не е чувала.
Танър се опита да скрие яростта си.
„Тя с кого си мисли, че си има работа — с някой гимназист ли? — бясно си помисли той. — Прекалено е нахална. Приключвам с нея“.
Глава 15
Световната централа на Кингсли Интернешънъл Груп се намираше в Манхатън, на две преки от Ист Ривър. Комплексът заемаше пет акра земя и се състоеше от четири големи бетонни сгради и две малки къщи, оградени със стена и охранявани електронно.
В десет сутринта детективите Ърл Гринбърг и Робърт Пригицър влязоха във фоайето на главната сграда. То бе просторно и модерно, обзаведено с дивани, фотьойли и масички.
Детектив Гринбърг хвърли поглед към списанията на най-близката масичка: „Върчуъл Риалити“, „Нюклиър & Рейдиолоджикъл Тероризм“, „Роботикс Уърлд“… Вдигна един брой на „Дженетик Инджинийринг Нюз“ и се обърна към Пригицър.
— Не ти ли е писнало да ги четеш в зъболекарския кабинет?
Колегата му се ухили.
— Прав си.
Отидоха на рецепцията и се представиха.
— Имаме среща с господин Танър Кингсли.
— Той ви очаква. Ще пратя някого да ви придружи до кабинета му. — Служителката им подаде фирмени баджове. — Моля, носете ги, докато не напуснете сградата.
— Разбира се.
Тя натисна един бутон и след малко се появи привлекателна млада жена.
— Господата имат среща с господин Танър Кингсли.
— Да. Аз съм Ретра Тайлър, една от асистентките на господин Кингсли. Елате с мен, моля.
Детективите тръгнаха по дълъг стерилен коридор с плътно разположени офиси от двете страни. В дъното се намираше кабинетът на Танър.
Зад бюрото в чакалнята седеше Кати Ордонес, младата интелигентна секретарка на Танър Кингсли.
— Добро утро, господа. Заповядайте.
Тя се изправи и отвори вратата към вътрешната стая. Двамата детективи влязоха и се огледаха благоговейно.
Огромното помещение беше пълно с непозната електроника, звукоизолираните стени бяха покрити с плоски телевизионни екрани, показващи изгледи от десетки градове по света. На едни монитори се виждаха заседателни зали, офиси и лаборатории, а на други — хотелски апартаменти, в които се провеждаха съвещания. Всеки монитор имаше самостоятелна аудиосистема и въпреки че звукът едва се чуваше, откъсите от изречения, произнасяни едновременно на десетки езици, оставяха странно впечатление.
В долния край на всеки екран пишеше името на съответния град: Милано… Йоханесбург… Цюрих… Мадрид… Атина… На отсрещната стена имаше шкаф с осем реда лавици, заети от подвързани с кожа книги.
