— Извинете. — Той се изправи и отиде да вдигне слушалката. — Ало… Да… Следствието тече нормално. Всъщност в момента двама детективи са в кабинета ми и се съгласиха да си сътрудничим. — Кингсли хвърли поглед към Пригицър и Гринбърг. — Добре… Ще ви съобщя, когато имаме новини. — Шефът на КИГ затвори.
— Работите ли по нещо секретно тук, господин Кингсли? — попита Гринбърг.
— Искате да кажете дали работим по нещо достатъчно секретно, за да убият толкова много хора ли? На света има над сто мозъчни тръста, детектив Гринбърг, някои от които работят по абсолютно същите проблеми като нас. Ние не строим атомна бомба. Отговорът на въпроса ви е „не“.
Вратата се отвори и в кабинета влезе Андрю Кингсли. Носеше наръч документи. Изобщо не приличаше на брат си. Чертите на лицето му бяха някак отпуснати. Имаше оредяваща сива коса, набръчкано чело и ходеше леко прегърбен. Докато Танър Кингсли кипеше от жизненост и интелигентност, Андрю изглеждаше малоумен и апатичен. Говореше със заекване и трудно свързваше изреченията.
— Това тук… нали знаеш… това са нещата, които поиска, Танър. Извинявай, че не ги свърших… свърших по-рано.
— Няма нищо, Андрю. — Танър се обърна към двамата детективи. — Това е брат ми Андрю. Детективите Гринбърг и Пригицър.
Андрю ги погледна неуверено и запримигва.
— Ще им разкажеш ли за Нобеловата си награда, Андрю?
— Да, Нобеловата награда… — разсеяно отвърна брат му. — Нобеловата награда…
После се обърна и излезе. Танър въздъхна.
— Както споменах, Андрю е основател на тази компания, блестящ учен. Преди седем години получи Нобелова награда за едно свое откритие. За нещастие, участваше в експеримент, който се провали, и… и това го промени — горчиво довърши той.
— Трябва да е бил забележителен човек.
— Наистина.
Ърл Гринбърг се изправи и протегна ръка.
— Няма да ви отнемаме повече време, господин Кингсли. Ще поддържаме връзка.
— Господа — със стоманен глас отвърна Танър. — Нека се опитаме да разкрием тези престъпления, при това бързо.
Глава 16
Всички сутрешни вестници бяха пълни с едни и същи репортажи. Сушата в Германия бе причинила смъртта най-малко на сто души и беше унищожила реколта за милиони долари.
Танър повика Кати.
— Прати тази статия на сенатор ван Лювън с писмо: „Поредната информация за глобално затопляне. Искрено ваш…“
Танър не можеше да престане да мисли за вечерта, която бе прекарал с Пола. И колкото повече мислеше за нахалството й, за нейните подигравки, толкова повече се разяряваше. Спомняше си точните й думи: „Ще трябва да си обогатиш заучените реплики, миличък. Имаш ли представа колко си банален?“ Реши да се срещне още веднъж с нея, за да я накаже, както заслужаваше. После щеше да я забрави.
Изчака три дни и й се обади.
— Принцесо?
— Кой е?
Беше готов да й затвори телефона. Колко мъже я наричаха „принцеса“, по дяволите, зачуди се той, ала успя да запази самообладание.
— Танър Кингсли.
— А, да. Как си? — с абсолютно безразличие го попита Пола.
„Сбърках — помисли си Танър. — Изобщо не биваше да й се обаждам“.
— Помислих си, че може някой път пак да вечеряме заедно, но сигурно си заета, затова нека забравим…
— Какво ще кажеш за довечера?
Отново го сварваше неподготвен. Нямаше търпение да й даде урок.
След четири часа Танър седеше срещу Пола Купър в едно френско ресторантче на изток от Лексингтън Авеню. Изненадваше го радостта му от новата им среща. Беше забравил колко е жизнена и енергична.
— Липсваше ми, принцесо.
Тя се усмихна.
— О, и ти ми липсваше. Голяма работа си.
Пак го подиграваше, при това със собствените му думи. По дяволите.
Изглеждаше, че тази вечер ще е повторение на предишната им среща. В другите си романтични връзки винаги той бе контролирал разговора. Сега изпитваше смущаващото усещане, че Пола винаги е на една крачка пред него. Тя имаше бърз отговор за всичко, каквото й казваше. Беше остроумна и не му позволяваше да я баламосва.
Жените, с които обикновено излизаше Танър, бяха красиви и разкрепостени, ала за пръв път в живота си имаше чувството, че нещо им е липсвало. Бяха прекалено лесни. Всички бяха мили, но някак
— Разкажи ми за себе си — помоли я Танър.
Тя сви рамене.
— Баща ми беше богат и влиятелен и израснах като глезла — с камериерки и икономи, сервитьори, които ни обслужваха край басейна, после учих в „Радклиф“ и подготвително училище, както си му е редът. Накрая баща ми изгуби всичко и умря. Оттогава работя като главна асистентка на един политик.
— Харесва ли ти?
— Не. Той е скучен. — Погледът й срещна неговия. — Търся нещо по-интересно.
На другия ден той пак й се обади.
— Принцесо?
— Надявах се да се обадиш, Танър. — Гласът й звучеше топло.
Обзе го приятно усещане.
— Наистина ли?
— Да. Къде ще ме заведеш на вечеря?
Той се засмя.
— Където пожелаеш.
— Ходи ми се в парижкия „Максим“, обаче ще се задоволя с всичко, стига да съм с теб.
Отново го хващаше неподготвен, но кой знае защо, думите й го разтопиха от щастие.
Вечеряха в „Кот Баск“ на Петдесет и пета улица и Танър през цялото време я наблюдаваше и се чудеше защо толкова силно го привлича. Не беше външният й вид — поразяваше го нейната интелигентност. Цялото й същество излъчваше самоувереност. Не познаваше по-самостоятелна жена от нея.
Разговорите им обхващаха безброй теми и Танър установи, че тя е удивително образована.
— С какво искаш да се занимаваш, принцесо?
Преди да отговори. Пола известно време го наблюдава.
— Искам власт — властта да осъществявам нещата.
Танър се усмихна.
— Тогава много си приличаме.
— На колко жени си го казвал, Танър?
Той отново се разяри.
— Ще престанеш ли вече? Когато казвам, че си различна от всяка жена, която някога съм…
— Какво?
— Ядосваш ме — сприхаво отвърна Танър.
