След две минути чу ново почукване и предпазливо се приближи до вратата.
— Кой е?
— Охрана.
Погледна си часовника. Пак беше прекалено бързо.
— Веднага идвам. — Върна се при телефона и отново се свърза с рецепцията. — Повиках охраната. Дали…
— Нашият човек се качва при вас, госпожо Харис. Би трябвало да пристигне след една-две минути.
— Как се казва? — Давеше се от страх.
— Томас.
Чу тих шепот в коридора и долепи ухо до вратата. Гласовете се отдалечиха. Тя стоеше вцепенена от ужас. След минута отново се почука.
— Кой е?
— Охрана.
— Бил? — попита Кели и затаи дъх.
— Не, госпожо Харис. Казвам се Томас.
Тя бързо отвори и го пусна да влезе. Мъжът я погледна.
— Какво се е случило?
— Някакви… някакви мъже се опитаха да влязат в стаята ми.
— Видяхте ли ги?
— Не… чух ги. Бихте ли ме придружили до таксиметровата Стоянка?
— Разбира се, госпожо Харис.
Тя се насили да запази самообладание. Прекалено много неща се случваха невероятно бързо.
Когато слязоха във фоайето, Кели се огледа, ала не забеляза нищо подозрително. Двамата с Томас излязоха навън и отидоха на таксиметровата стоянка.
— Много ви благодаря — каза тя.
— Ще се погрижа всичко да е наред, когато се върнете. Хората, които са се опитали да проникнат в стаята ви, вече са избягали.
Кели се качи в едно от такситата. Хвърли поглед в огледалото и видя двама мъже, които припряно се качваха в паркирана лимузина.
— Накъде? — попита шофьорът.
Лимузината бе спряла зад таксито. На кръстовището пред тях един полицай регулираше движението.
— Карайте право напред.
— Добре.
Когато наближиха зеления светофар, Кели настойчиво каза:
— Искам да намалите и да изчакате, докато светне жълто, после бързо завийте наляво.
Шофьорът я погледна в огледалото.
—
— Не минавайте на зелено. Изчакайте да стане жълто. — Забеляза изражението му и се насили да се усмихне.
— Опитвам се да спечеля един бас.
— Аха. — Виждаше, че шофьорът си мисли: „Шантави пътници“.
— Давайте — нареди Кели, когато светна жълто. Таксито бързо зави наляво. Полицаят зад тях спря движението. Мъжете в лимузината ядосано се спогледаха.
— А, забравих нещо — каза Кели на следващата пряка. — Трябва да сляза тук.
Шофьорът отби до тротоара и тя му подаде няколко банкноти.
— Заповядайте.
После припряно влезе във входа на един медицински център. „Надявам се, че отива при психиатър“ — помисли си мъжът.
В мига, в който светна зелено, лимузината зави наляво. Таксито бе на две преки от тях и те се насочиха към него.
След пет минути Кели спря друго такси.
— Госпожо Стивънс, успяхте ли да видите човека, който стреля по вас? — попита детектив Гринбърг.
Даян поклати глава.
— Не, случи се прекалено бързо…
— Който и да е бил, това е сериозно. Хората от балистичната лаборатория извадиха куршумите от стената. Четирийсет и пети калибър — могат да пробият бронирана жилетка. Имали сте късмет. Някаква представа защо се опитват да ви убият?
Даян си спомни думите на Алтиери: „Просто известно време ще си почина. Може би ще разчистя някои стари дългове“.
Гринбърг чакаше отговор.
Тя се колебаеше. Изразено с думи, случилото се й се струваше прекалено реално.
— Единственият, който би могъл да има мотив и за когото се сещам, е Антъни Алтиери.
Детективът се втренчи в нея.
— Разбирам. Ще проверим. Имате ли представа какво е съдържало изчезналото куфарче?
— Не съм сигурна. Ричард всяка сутрин го взимаше със себе си в лабораторията и вечер го връщаше тук. Веднъж видях някои документи — всички бяха абсолютно неразбираеми.
Гринбърг вдигна венчалната халка от масата.
— И казвате, че мъжът ви никога не е свалял халката си, така ли?
— Да… точно така.
— В дните преди смъртта си мъжът ви държеше ли се различно от обикновено, като че ли е под някакво напрежение или нещо го тревожи? Спомняте ли си да е казал или направил нещо необичайно последния път, когато го видяхте?
Даян си спомни. Беше рано сутринта. Бяха в леглото, голи. Ричард нежно я галеше по бедрата. „Довечера ще остана до късно на работа, но ми запази един-два часа, когато се прибера вкъщи, скъпа“.
Тя го докосна там, където му харесваше. „Самохвалко“.
— Госпожо Стивънс…
Даян се върна в действителността.
— Не. Нямаше нищо необичайно.
— Ще се погрижа да ви бъде осигурена охрана — обеща Гринбърг. — И ако…
На вратата се позвъни.
— Очаквате ли някого?
— Не.
Детективът кимна и каза:
— Ще видя кой е.
Отиде при вратата и отвори. В стаята се втурна Кели Харис, провря се покрай него и се запъти към Даян.
— Трябва да поговорим.
Даян я погледна изненадано.
— Нали казахте, че заминавате за Париж?
— Отложих полета си.
Гринбърг дойде при тях.
— Това е детектив Ърл Гринбърг. Кели Харис.
Кели се обърна към него.
— Преди малко някой се опита да проникне в хотелската ми стая, господин детектив.
— Съобщихте ли на охраната?
