Кой се страхува от мрака

— Да. Когато техният човек пристигна, онези мъже вече ги нямаше.

— Имате ли представа кои са?

— Не.

— Казвате, че са искали да проникнат в стаята ви. Вратата ли се опитаха да разбият?

— Не, само… само стояха в коридора. Престориха се, че са от румсървиз.

— Бяхте ли поръчали румсървиз?

— Да, но…

Даян я прекъсна:

— Тогава сигурно си въобразявате, заради случилото се сутринта и…

— Вижте, казах ви, че не искам да се забърквам в тази история — озъби й се Кели. — Ще си събера багажа и следобед ще замина за Париж. Кажете на своите приятели от мафията да ме оставят на мира.

После се обърна и си тръгна.

— Какво беше всичко това? — попита Гринбърг.

— Мъжът й е… убит. Работел е в същата компания като Ричард — Кингсли Интернешънъл Груп.

Щом се върна в хотела, Кели отиде на рецепцията и каза:

— Заминавам. Бихте ли ми направили резервация за следващия полет за Париж?

— Разбира се, госпожо Харис. Имате ли предпочитание към конкретни авиолинии?

— Просто искам да замина възможно по-бързо.

Мина през фоайето, качи се на асансьора и натисна бутона за четвъртия етаж. Когато вратата започна да се затваря, в кабината се вмъкнаха двама мъже. Кели ги погледна за миг, после бързо изскочи навън. Изчака вратата да се затвори, тръгна към стълбището и се заизкачва пеша. Нямаше смисъл да рискува.

Когато стигна на площадката на четвъртия етаж, пътя й препречи едър мъж.

— Извинете — каза Кели и понечи да го заобиколи.

— Шшт! — Здравенякът насочи към нея пистолет със заглушител.

Тя пребледня.

— Какво искате?…

— Млъквай. Басирам се, че имаш точно толкова дупки, колкото трябва, маце. Затваряй си устата, ако не искаш да получиш още една. Говоря сериозно. Сега ще слезем долу.

Мъжът се усмихваше… но когато се вгледа по-внимателно, Кели забеляза, че има белег на горната устна, който разтегля устата му в постоянна усмивка. Никога не бе виждала толкова студени очи.

— Да вървим.

Тя побесня. „Не! Няма да умра заради онази кучка“.

— Чакайте малко. Бъркате…

Пистолетът се заби в ребрата й толкова силно, че тя щеше да извика от болка.

— Казах ти да си затваряш устата! Слизаме долу.

Мъжът болезнено стискаше ръката й в здравата си като менгеме лапа и държеше пистолета, скрит зад гърба й. Кели се опитваше да не изпадне в истерия.

— Моля ви — тихо каза тя. — Аз не съм… — Болката от забилото се в гърба й дуло я накара да ахне. Мъжът я стискаше толкова силно, че ръката й започна да изтръпва.

Заслизаха по стълбището. Когато стигнаха във фоайето, Кели видя, че гъмжи от хора, и понечи да извика за помощ.

— Хич не си го и помисляй — изсумтя мъжът. Излязоха навън. До тротоара чакаше комби. Пред него бяха паркирани две коли и един катаджия пишеше акт. Похитителят на Кели я поведе към задната врата на комбито и заповяда:

— Качвай се.

Кели хвърли поглед към полицая.

— Добре, ще се кача, обаче ще ти кажа нещо — високо и гневно отвърна тя. — Това, което искаш да правиш с мен, ще ти струва още стотачка. Намирам го за отвратително.

Полицаят се обърна към тях. Здравенякът я зяпаше.

— По дяволите, какви ги…

— Ако не ми платиш, можеш да се разкараш, евтино копеле.

Кели бързо закрачи към полицая. Мъжът гледаше след нея. Устните му се усмихваха, ала очите му бяха отровни. Тя го посочи.

— Този извратен тип ми досажда.

Полицаят се запътва към здравеняка, а Кели се качи в едно от чакащите таксита.

Мъжът понечи да се вмъкне в комбито.

— Един момент, господине. В този щат е забранено да търсите услугите на проститутки.

— Аз не…

— Дайте ми документите си за самоличност. Как се казвате?

— Хари Флинт.

Флинт проследи с поглед отдалечаващото се такси на Кели.

„Уличница! Ще я убия. Бавно“ — закле се той.

Глава 22

Кели за втори път слезе от таксито пред кооперацията на Даян, влетя във входа и силно натисна звънеца. Отново й отвори Ърл Гринбърг.

— Може ли да…

Видя Даян в дневната и подмина детектива.

— Какво става? — попита Даян. — Нали казахте, че…

— Вие ми кажете какво става. Пак се опитаха да ме отвлекат. Защо вашите приятелчета от мафията искат да ме убият?

— Нямам… нямам представа. Няма причина… може да са ни видели заедно, да са ни помислили за приятелки и…

— Е, не сме приятелки, госпожо Стивънс. Не ме забърквайте в тези неща.

— Какви ги говорите? Как бих могла?…

— По същия начин, по който ме забъркахте. Искам да кажете на приятелчето си Алтиери, че с вас току-що сме се запознали. Няма да допусна да ме убият заради някаква глупост, която сте извършили вие.

— Не мога…

— О, разбира се, че можете. Ще говорите с Алтиери, при това още сега. Няма да си тръгна оттук, докато не го направите.

— Това, което искате, е невъзможно — възрази Даян. — Съжалявам, че се забърквате в това, но… — Тя се замисли, после се обърна към Гринбърг. — Смятате ли, че ако разговарям с него, Алтиери може да ни остави на мира?

— Интересен въпрос — отвърна детективът. — Възможно е, особено ако си мисли, че го наблюдаваме. Искате ли да разговаряте с него лично?

— Не… — започна Даян.

— Иска да каже „да“ — прекъсна я Кели.

Антъни Алтиери живееше в класическа каменна къща в колониален стил в окръг Хънтърдън, щата Ню Джързи. Къщата се издигаше в края на задънена уличка насред петнайсет акра парк, заобиколен с висока желязна ограда. В парка имаше могъщи сенчести дървета, езерца и пъстри цветни лехи.

В кабинката на портала седеше охранител. Когато колата на Гринбърг, Кели и Даян спря отпред, той излезе да ги посрещне, позна детектива и каза:

— Добър ден, лейтенант.

— Здравей, Сизър. Искаме да видим господин Алтиери.

— Имате ли заповед за арест?