ви направя много щастлив човек. И много богат.
Акира Исо го наблюдаваше любопитно.
— Как?
До масата им се приближи сервитьор с бяло сако.
— Защо не поръчаме, преди да поговорим за работа?
— Както желаете, господин Кингсли. Познавате ли японската кухня, или аз да поръчам за вас?
— Благодаря. Мога да поръчам и сам. Суши?
— Да.
Танър се обърна към келнера.
— Донесете ми хамачи-темаки, каибашира и ама-еби.
Акира Исо се усмихна.
— Звучи добре. — Погледна сервитьора. — И за мен същото.
— Работите в чудесна компания, Токио Фърст Индъстриъл Груп — по време на вечерята каза Танър.
— Благодаря.
— Откога сте там?
— От десет години.
— Много време. — Погледна японеца в очите. — Всъщност може би е време за промяна.
— Защо смятате така, господин Кингсли?
— Защото ще ви направя предложение, което не можете да откажете. Не знам колко печелите, но съм готов да ви платя двойно, за да напуснете работата си и да постъпите в КИГ.
— Това не е възможно, господин Кингсли.
— Защо? Ако е заради договора ви, мога да уредя…
Акира Исо остави клечките за ядене.
— Господин Кингсли, компанията, в която работим ние, японците, е като семейство. А когато вече не сме способни да работим, тя се грижи за нас.
— Но парите, които ви предлагам…
— Не. Ай-шя-сеи-шин.
— Моля?
— Това означава, че ние поставяме верността над парите. — Акира Исо го погледна любопитно. — Защо избрахте мен?
— Защото чух много ласкателни неща за вас.
— Боя се, че сте пътували напразно, господине. Никога няма да напусна Токио Фърст Индъстриъл Груп.
— Струваше си да опитам.
— Не се обиждате, нали?
Танър се отпусна назад и се засмя.
— Не, естествено. Бих искал всичките ми служители да са предани като вас. — Той си спомни нещо. — Между другото, донесъл съм на вас и семейството ви скромен подарък. Един мой сътрудник ще го донесе след час в хотела ви. Казва се Хари Флинт.
Една камериерка откри трупа на Акира Исо, закачен на кука в гардероба. Официалното заключение бе самоубийство.
Глава 24
Хотел „Мандарин“ бе занемарена двуетажна сграда в сърцето на китайския квартал на три преки от Мот Стрийт.
Когато двете жени слязоха от таксито, Даян видя оттатък улицата голям билборд със снимка на Кели в красива официална рокля и с шишенце парфюм в ръка и изненадано погледна спътницата си.
— Ето коя сте били!
— Бъркате — възрази Кели. — С това се занимавам, госпожо Стивънс. Това не съм аз. — После се обърна и влезе във фоайето.
Ядосана, Даян я последва.
На рецепцията в малкото фоайе седеше млад китаец и четеше брой на „Чайна Поуст“.
— Искаме стая за тази нощ — каза Даян.
Мъжът вдигна поглед към двете елегантно облечени жени и едва не попита „Тук ли?“, но се изправи и каза:
— Разбира се. — Внимателно се вгледа в марковите им дрехи. — Ще ви струва сто долара на вечер.
Кели се сепна.
— Сто…
Даян побърза да се намеси:
— Няма проблем.
— Предварително.
Даян отвори чантичката си, извади няколко банкноти и му ги подаде. Той й връчи ключа.
— Десета стая, отляво по коридора. Имате ли багаж?
— Ще пристигне по-късно.
— Ако имате нужда от нещо, просто потърсете Лин.
— Лин ли? — попита Кели.
— Да. Това е вашата камериерка.
Тя го погледна скептично.
— Ясно.
Двете жени се отдалечиха по слабо осветения коридор.
— Платихте прекалено много — каза Кели.
— Колко струва сигурният покрив над главата ви?
— Не съм сигурна, че този хотел е подходящ.
— Ще трябва да се задоволим с него, докато не измислим нещо по-добро. Не се бойте. Господин Кингсли ще се погрижи за нас.
Стигнаха номер десет, Даян отключи и влязоха. Стаичката изглеждаше и миришеше така, сякаш много отдавна не е била обитавана. Завивките на двете легла бяха смачкани. До надрасканото бюро имаше два разнебитени стола.
Кели се огледа.
— Може да е малка, но определено е грозна. Басирам се, че никога не е чистена. — Докосна една от възглавниците и във въздуха се вдигна прах. — Кога ли е починала онази Лин?
— Тук сме само за една нощ — успокои я Даян. — Още сега ще се обадя на господин Кингсли.
Отиде при телефона и набра номера, отпечатан върху визитката, която й беше дал Танър.
— Танър Кингсли — още на първото иззвъняване отговори той.
Даян облекчено въздъхна.
— Господин Кингсли, обажда се Даян Стивънс. Извинете, че ви безпокоя, но двете с госпожа Харис имаме нужда от вашата помощ. Някой се опитва да ни убие и изобщо не разбираме какво става. В момента се крием.
— Много се радвам, че се обаждате, госпожо Стивънс. Бъдете спокойни. Току-що открихме какво стои зад всичко това. Повече няма да имате проблеми. Уверявам ви, че отсега нататък двете с госпожа Харис ще сте в пълна безопасност.
Даян затвори очи за миг. Слава Богу.
— Можете ли да ми кажете кой е…
— Ще ви разкажа всичко, когато се срещнем. Останете където сте. До половин час ще пратя човек да ви вземе.
