наши хора там. Няма да се чувстват в безопасност. Помниш ли Соня Фербрюге в Берлин? Ние я изработихме с онзи имейл. Тя отиде в хотел „Артемизия“, защото беше само за жени и си мислеше, че там ще е в безопасност. Е, смятам, че госпожа Стивънс и госпожа Харис ще постъпят по същия начин. Тогава какво ни остава?
Той се обърна и отново погледна брат си. Очите на Андрю бяха затворени. Нещастникът спеше. Бесен, Танър отиде при него и силно го зашлеви.
Андрю се сепна.
— Какво…
— Слушай, когато ти говоря, кретен такъв.
— Аз… извинявай, Танър. Просто бях…
Танър се обърна към един компютър.
— А сега да видим какви женски хотели има в Манхатън.
Направи бърза проверка по интернет и разпечата резултатите. После прочете имената на глас.
— „Ел Кармело Резидънс“ на западна Четиринайсета улица… „Сентро Мария Резидънс“ на западна Петдесет и четвърта… „Парксайд Иванджълийн“ на Грамърси и хотел „Уилтън“. — Танър вдигна глава и се усмихна. — Ето къде ни подсказва логиката, че ще ги открием, Андрю. А сега да видим какво ще ни покаже техниката.
Той отиде при един пейзаж на стената, бръкна зад картината и натисна скрития отзад бутон. Част от стената се отвори с плъзгане и отдолу се показа монитор с дигитална карта на Манхатън.
— Спомняш ли си какво е това, Андрю? Някога ти работеше с тази техника. Всъщност толкова те биваше, че ти завиждах. Това е глобална система за позициониране. С нея можем да открием всеки човек на света. Помниш ли?
Андрю кимна. Едва успяваше да остане буден.
— Когато жените напуснаха кабинета ми, им дадох по една от визитките си. В картичките са вградени компютърни микрочипове, големи колкото песъчинка. Сигналът им се регистрира от сателит и когато се задейства, глобалната система за позициониране установява точното им местонахождение. — Той се обърна към брат си. — Разбираш ли?
Андрю преглътна.
— Ами… да, Танър.
Танър Кингсли отново погледна екрана и натисна друг бутон. На картата замига светла точица, която се насочи на юг. Забави се на едно място, после продължи да се движи.
По някаква улица се плъзна червена точка — толкова бавно, че ясно се виждаха имената на сградите. Той посочи с ръка.
— Това е западна Четиринайсета улица. — Червената точка продължаваше да се движи. — Ето го ресторант „Текила“… аптека… болницата „Сейнт Винсънт“… „Банана Рипъблик“… черквата. — Точката спря. — А това е хотел „Уилтън“. Което потвърждава логиката ми. Прав съм, нали виждаш.
Андрю облиза устни.
— Да, прав си…
Танър го погледна.
— Можеш да си вървиш. — Вдигна мобифона си и се обади. — Флинт, те са в хотел „Уилтън“ на западна Трийсет и четвърта улица. — После затвори, вдигна глава и видя, че брат му стои на прага. — Какво има?
— Ще ходя ли… нали знаеш… в Швеция, да получа Нобеловата награда?
— Не, Андрю. Това беше преди седем години.
— О. — Андрю се обърна и се затътри към кабинета си.
Танър се замисли за извънредното си пътуване до Швейцария преди три години…
Анализираше сложен логистичен проблем, когато по интеркома се разнесе гласът на секретарката му.
— Търсят ви от Цюрих, господин Кингсли.
— Зает съм за… Добре де, ще се обадя. — Вдигна слушалката. — Да? — Докато слушаше, лицето му стана мрачно и той нетърпеливо каза: — Разбирам… Сигурен ли сте?… Не, няма значение. Сам ще се заема с това.
После натисна интеркома.
— Госпожице Ордонес, кажете на пилота да приготви челинджъра. Заминаваме за Цюрих. Ще пътуваме двама души.
Мадлен Смит седеше на голямата веранда на един от най-хубавите ресторанти в Цюрих. Беше трийсетинагодишна, с прелестно овално лице, късо подстригана коса и прекрасна кожа. Беше в напреднала бременност.
Танър се приближи до масата и Мадлен Смит се изправи.
Той протегна ръка.
— Седнете, моля.
И се настани срещу нея.
— Приятно ми е да се запозная с вас. — Жената говореше със слаб швейцарски акцент. — Отначало, когато ми се обадиха, помислих, че някой си прави майтап.
— Защо?
— Ами, вие сте толкова важна личност и когато казаха, че ще дойдете в Цюрих, само за да се срещнете с мен, не можех да си представя…
Танър се усмихна.
— Ще ви кажа защо съм тук. Защото чух, че сте блестящ учен, Мадлен. Може ли да ви наричам Мадлен?
— О, разбира се, господин Кингсли.
— В КИГ ценим таланта. Искаме да работите при нас, Мадлен. Откога сте в Токио Фърст Индъстриъл Груп?
— От седем години.
— Е, седем е вашето щастливо число, защото ви предлагам работа в КИГ на двойно по-голяма заплата, отколкото получавате сега, и ще ръководите собствен отдел. Освен това…
— О, господин Кингсли! — Лицето й засия.
— Това интересува ли ви, Мадлен?
— О, да! Много. Естествено, не мога да започна веднага.
Изражението му се промени.
— Какво искате да кажете?
— Ами, бременна съм и ще се омъжвам…
Той се усмихна.
— Няма проблем. Ще се оправим с всичко.
— Но има и друга причина, поради която не мога да започна веднага — продължи Мадлен Смит. — В момента работя по един проект в нашата лаборатория и тъкмо започваме да… вече сме в самия край.
— Не знам какъв е проектът, Мадлен, и не ме интересува. Но трябва още сега да приемете предложението, което ви направих. Всъщност се надявах с годеника си… — Танър се усмихна — или би трябвало да кажа с бъдещия си съпруг… да дойдете с мен в Америка.
— Мога да дойда веднага щом приключи проектът. След половин година, най-много една.
Танър замълча за момент.
— Сигурна ли сте, че няма начин да дойдете сега?
— Да. Аз ръководя проекта. Няма да е честно да напусна. — Тя се засмя. — Но догодина съм при вас.
Танър Кингсли се усмихна.
— Разбира се.
— Много съжалявам, че сте изминали толкова път за нищо.
