Даян се замисли за миг.
— Знам едно място, където не могат да ни открият.
— Нека позная. Космическият кораб, с който сте пристигнали тук.
Глава 25
Неоновият надпис пред сградата гласеше: „Дамски хотел «Уилтън»“.
На рецепцията Кели и Даян се регистрираха с фалшиви имена. Служителката подаде ключа на Кели.
— Апартамент четиристотин двайсет и четири. Имате ли багаж?
— Не, ние…
— Изгуби се — намеси се Даян. — Ще пристигне утре сутрин. Между другото, съпрузите ни ще ни вземат след малко. Ще ги пратите ли в стаята ни?
Служителката поклати глава.
— Съжалявам. В стаите е забранено за мъже.
— О? — Даян доволно се усмихна на Кели.
— Ако искате да се срещнете с тях тук…
— Няма значение. Ще трябва да минат без нас.
Апартамент четиристотин двайсет и четири беше красиво обзаведен: в дневната имаше диван, столове, маси и шкаф, а в спалнята — две удобни наглед двойни легла.
Даян се огледа.
— Приятно е, нали?
— Какво ще правим, ще кандидатстваме за книгата на рекордите „Гинес“, като през половин час сменяме хотела ли? — кисело попита Кели.
— Имате ли по-добър план?
— Това не е план — презрително отвърна другата жена. — Това е игра на котка и мишка. Ние сме мишката.
— Като се замисли човек, наистина е невероятно. Мъжете от най-големия мозъчен тръст на света се опитват да ни убият.
— Тогава недейте да мислите за това.
— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. В КИГ е пълно с гении.
— Ами ще трябва да ги надхитрим. — Кели се намръщи. — Имаме нужда от оръжие. Можете ли да стреляте с пистолет?
— Не.
— По дяволите! И аз не мога.
— Няма значение. И без това нямаме пистолет.
— Ами карате?
— Не, но в колежа бях от отбора по дебати — сухо заяви Даян. — Може би ще успея да ги убедя да не ни убиват.
— Ясно.
Даян отиде при прозореца и погледна трафика по Трийсет и четвърта улица. Изведнъж се ококори и ахна. Кели се втурна при нея.
— Какво има? Какво видяхте?
Гърлото на Даян пресъхна.
— Мина… мина един мъж. Приличаше на Ричард. За миг си по… — Тя се извърна.
— Искате ли да повикам ловците на духове? — презрително изсумтя Кели.
Даян понечи да я отреже, но се отказа. Имаше ли смисъл? „Скоро и без това ще се махнем оттук“ — помисли си.
Кели я наблюдаваше. „Защо не млъкнеш и не идеш да нарисуваш нещо?“
Флинт разговаряше по мобифона си с бесния Танър.
— Съжалявам, господин Кингсли. Нямаше ги в стаята им в „Мандарин“. Изчезнали са. Сигурно са знаели, че ще дойда.
Танър се пръскаше от яд.
— Тия кучки се правят на по-умни
Андрю лежеше на дивана в кабинета си и мислите му блуждаеха към огромната сцена на Стокхолмската концертна зала. Публиката ентусиазирано ръкопляскаше.
— Андрю! Андрю!
Тълпата викаше. Името му отекваше в залата. Чуваше аплодисментите, докато вървеше към сцената, за да получи наградата от шведския крал Карл XVI Густав. Когато протегна ръка към Нобеловата награда, някой започна да го ругае.
— Андрю, копеле такова, веднага идвай тук.
Стокхолмската концертна зала изчезна и той се озова в кабинета си. Танър го викаше.
„Той има нужда от мен“ — щастливо си помисли Андрю и бавно се изправи, за да отиде в кабинета на брат си.
— Ето ме.
— Да, виждам те — изсумтя Танър. — Седни.
Андрю придърпа един от столовете.
— Имам да те науча на някои неща, бате. Разделяй и владей — арогантно каза Танър. — Накарах Даян Стивънс да си мисли, че мафията е убила мъжа й, а Кели Харис — да си блъска главата за несъществуващата Олга. Разбираш ли?
— Да, Танър — разсеяно отвърна Андрю.
Брат му го потупа по рамото.
— Ти си идеален резонатор, Андрю. Има неща, които не мога да обсъждам с никой друг, но въпреки това ми се иска да говоря за тях. На теб мога да ти ги кажа, защото си прекалено глупав, за да ги разбереш. — Той се вгледа в кухите очи на брат си. — Имаме си проблем, който трябва да разрешим. Изчезнали са две жени. Те знаят, че ги търсим, за да ги убием, и се опитват да се скрият. Къде ще отидат, Андрю?
Брат му го погледна.
— Ами… не знам.
— Има два начина да ги открием. Първо ще опитаме логическия метод, като развиваме предположенията си стъпка по стъпка.
Андрю продължаваше да го наблюдава. Накрая каза безучастно:
— Както кажеш…
Танър закрачи назад-напред.
— Няма да се върнат в апартамента на Стивънс, защото е прекалено опасно — ние сме го поставили под наблюдение. Известно ни е, че Кели Харис няма близки приятели в Щатите, защото отдавна живее в Париж, затова няма да се довери на никого. — Той погледна брат си. — Следиш ли мисълта ми?
Андрю запремигва.
— Ами… да, Танър.
— Дали Даян Стивънс ще се обърне за помощ към някой приятел? Съмнявам се. Така може да го изложи на опасност. Друга възможност е да отидат в полицията, но знаят, че там ще им се изсмеят. Тогава какъв ще е следващият им ход? — Той затвори очи за няколко секунди и продължи: — Явно ще се замислят дали да използват летищата, железопътните гари и автогарите, обаче ще се сетят, че сме ги завардили. Тогава какво им остава?
— Ами… както кажеш, Танър.
— Остава ни хотел, Андрю. Трябва да се скрият в хотел. Но какъв хотел? Те са две обзети от ужас жени, които бягат, за да си спасят живота. Разбираш ли, който и хотел да изберат, ще се чудят дали нямаме
