— Не е за нищо, Мадлен — топло отвърна Танър. — Нали се запознах с вас.
Тя се изчерви.
— Много сте любезен.
— А, между другото, нося ви подарък. Един мой сътрудник ще го донесе в апартамента ви в шест часа. Казва се Хари Флинт.
На другата сутрин откриха трупа на Мадлен Смит на пода в кухнята. Фурната бе включена и апартаментът беше пълен с газ.
Мислите на Танър се върнаха към настоящето. Флинт никога не се бе провалял. Скоро щяха да се избавят от Даян Стивънс и Кели Харис и проектът можеше да продължи.
Глава 26
Хари Флинт отиде на рецепцията в хотел „Уилтън“.
— Здравейте.
— Здравейте. — Служителката забеляза усмивката на лицето му. — Какво обичате?
— Преди малко при вас са пристигнали жена ми Даян Стивънс и една нейна приятелка. Искам да се кача при тях и да ги изненадам. В коя стая са?
— Съжалявам — отвърна служителката. — Този хотел е само за жени. В стаите е забранено за мъже. Ако искате да им се обадите…
Флинт се огледа. За съжаление фоайето бе пълно.
— Няма значение. Сигурен съм, че скоро ще слязат.
Излезе навън и набра един номер на мобифона си.
— Те са в стаята си, господин Кингсли. Не мога да се кача.
Танър се замисли.
— Флинт, логиката ми подсказва, че ще решат да се разделят. Пращам ти Карбайо на помощ. Ето плана ми.
Кели включи радиото на музикална станция и стаята изведнъж се изпълни с висок рап ритъм.
— Как можете да слушате такива неща? — сприхаво попита Даян.
— Не обичате ли рап?
— Това не е музика, а просто шум.
— Не харесвате ли Еминем? Ами Ел Ел Кул Джей, Ар Кели и Лудакрис?
— Само това ли слушате?
— Не — язвително отвърна Кели. — Обичам „Symphonie fantastique“ на Берлиоз, етюдите на Шопен и Хенделовата „Адмира“. Особено ми харесва…
Даян отиде при радиото и го изключи.
— Какво ще правим, когато не останат повече хотели, госпожо Стивънс? Познавате ли някой, който може да ни помогне?
Даян поклати глава.
— Повечето приятели на Ричард работят в КИГ, а другите ни приятели… Не мога да си позволя да ги забъркам в това. — Тя погледна Кели. — Ами вие?
Тъмнокожата жена сви рамене.
— С Марк от три години живеем в Париж. Тук не познавам никого освен хората от модната агенция, а ми се струва, че те няма да са ни от особено голяма полза.
— Марк каза ли ви защо заминава за Вашингтон?
— Не.
— Ричард също. Имам чувството, че това е ключът към причината за убийството им.
— Страхотно. Имаме ключа. А къде е вратата?
— Ще я намерим. — Даян се замисли за миг и лицето й грейна. — Чакайте малко! Познавам един човек, който може би ще ни е от помощ. — И отиде при телефона.
— На кого се обаждате?
— На секретарката на Ричард. Тя би трябвало да знае какво става.
От отсрещния край се разнесе глас.
— КИГ.
— Искам да говоря с Бети Баркър, моля.
В кабинета си Танър наблюдаваше мигащата синя лампичка на гласовия анализатор. Натисна един бутон и чу телефонистката да отвръща:
— Госпожица Баркър в момента не е на работното си място.
— Бихте ли ми казали как да се свържа с нея?
— Съжалявам. Ако ми съобщите името и телефонния си номер, ще…
— Няма значение. — Даян затвори.
Синята лампичка угасна.
Даян се обърна към Кели.
— Имам предчувствието, че Бети Баркър може би е вратата, която търсим. Трябва да измисля как да се свържа с нея. — Тя се намръщи. — Странно.
— Кое?
— Навремето една гадателка ми предсказа всичко. Каза ми, че вижда смърт около мен и…
— О, не! — възкликна Кели. — И вие не сте съобщили за това във ФБР или ЦРУ?!
Даян я стрелна с гневен поглед.
— Няма значение. — Кели все повече й лазеше по нервите. — Хайде да вечеряме.
— Първо трябва да се обадя по телефона — отвърна Кели, вдигна слушалката и се свърза с централата на хотела. — Искам да поръчам разговор с Париж. — Даде номера на телефонистката и зачака. След няколко минути лицето й грейна. — Ало, Филип. Как сте?… Всичко тук е наред… — Кели хвърли поглед към Даян. — Да… Би трябвало да се прибера до ден-два… Как е Ейнджъл?… О, чудесно. Липсвам ли й?… Ще ми я дадете ли? — Гласът й се промени така, както когато възрастните разговарят с деца. — Как си, Ейнджъл, мъничето ми?… Тук е мама. Филип казва, че ти липсвам… И ти ми липсваш. Скоро ще се прибера и ще те гушкам, миличко.
Даян слушаше озадачено.
— Чао, мъниче… Добре, Филип… Благодаря. До скоро. Au revoir.
Кели забеляза учуденото й изражение.
— Приказвах с кучето си.
— Ясно. И то какво каза?
— Тя. Кучка е.
— Логично.
Тъй като се бояха да напуснат сигурността на стаята си, поръчаха вечеря по румсървиза.
Даян се опитваше да завърже разговор с Кели, но това явно беше безнадеждно.
— Значи живеете в Париж, така ли?
— Да.
— Марк французин ли беше?
— Не.
— Отдавна ли сте женени?
— Не.
— Как се запознахте?
„Това не е твоя работа“ — помисли си Кели, но отвърна:
— Не си спомням точно. Запознавам се с много мъже.
Даян се втренчи в нея.
— Защо не се избавите от тази стена, която се издигнали около себе си?
— Никой ли не ви е казвал, че стените са, за да те пазят от другите хора? — ледено отвърна Кели.
