— Понякога стените държат хората заключени вътре и…
— Вижте, госпожо Стивънс, гледайте си работата. Оправях се чудесно, докато не ви срещнах. Да оставим това.
— Добре. — Даян бе смаяна. „Не съм виждала по-студен човек от нея“.
— Отивам да взема душ — каза Кели, след като свършиха с мълчаливата си вечеря.
Даян не отговори.
В банята тъмнокожата жена хвърли дрехите си, влезе под душа и го пусна. Топлата вода приятно плискаше по голата й кожа. Тя затвори очи и остави мислите си да заблуждаят…
Чуваше думите на Сам Медоус: „Знаете ли, че Марк е лудо влюбен във вас? Иска да се ожените. Надявам се да не нараните чувствата му“. И разбираше, че е прав. Харесваше й да е с Марк. Той беше забавен, деликатен и грижовен — страхотен приятел. „Тъкмо това е уловката — помисли си тя. — Приемам го само като приятел. Това не е честно спрямо него. Трябва да престанем да се срещаме“. Марк й се обади на сутринта след банкета.
— Ало, Кели? Какво ти се прави довечера? — В гласа му се долавяше очакване. — Вечеря и театър? Или по магазините и после…
— Съжалявам, Марк. Довечера съм… заета.
Последва кратко мълчание.
— О. Мислех, че с теб имаме…
— Нямаме. — Мразеше се за това, което правеше с него. „Аз съм виновна, че позволих да стигнем дотук“ — каза си.
— А, добре. Ще ти се обадя утре.
Обади й се на другия ден.
— Кели, ако съм те обидил с нещо…
И Кели трябваше да си наложи да отговори:
— Съжалявам, Марк. Влю… влюбих се в друг мъж. — Зачака. Дългото мълчание бе непоносимо.
— О. — Гласът му трепереше. — Разбирам. Аз… трябваше да се досетя, че ние… поз… поздравления. Искрено ти желая щастие, Кели. Моля те, сбогувай се с Ейнджъл от мое име.
И затвори. Кели остана със слушалката в ръка. Чувстваше се ужасно. „Марк скоро ще ме забрави и ще си намери друга — тя ще му даде щастието, което заслужава“.
Работеше всеки ден, усмихваше се по подиумите и чуваше аплодисментите на тълпите, ала вътрешно се измъчваше. Животът не бе същият без нейния приятел. Постоянно се изкушаваше да му се обади, но устояваше. „Не мога. Достатъчно нараних чувствата му“ — повтаряше си тя.
Минаха няколко седмици. Марк не й се обаждаше. „Сигурно вече си е намерил друга. Радвам се“ — мислеше си Кели и се опитваше да си повярва.
Една събота вечер участваше в модно ревю в изящна зала, пълна с парижкия елит. Тя излезе на подиума и веднага се разнесоха обичайните овации. Вървеше след модел в официален костюм, която носеше ръкавици. Едната ръкавица се изплъзна от ръката й и падна на подиума. Кели я забеляза твърде късно, препъна се и се просна по очи. Публиката ахна. Кели продължаваше да лежи. Чувстваше се унизена. Наложи си да не заплаче, пое дълбоко дъх, изправи се и избяга от сцената.
— Приготвила съм официалната рокля — каза й гардеробиерката, когато тя се втурна в гримьорната. — Дай да…
Кели хлипаше.
— Не. Не мо… не мога да изляза. Ще ми се смеят. — Започваше да изпада в истерия. — Свършено е с мен! Никога вече няма да излизам на сцена. Никога!
— Разбира се, че ще излизаш.
Кели се обърна. На прага стоеше Марк.
— Марк! Какво… какво правиш тук?
— Ами… напоследък често се мотая наоколо.
— Видя ли… видя ли какво стана?
Той се усмихна.
— Беше чудесно. Радвам се, че се случи.
Кели го зяпна.
— Моля?
Марк се приближи към нея и й подаде носната си кърпичка, за да избърше сълзите си.
— Кели, преди да излезеш там, публиката те смяташе просто за красив недосегаем блян, за недостъпна фантазия. Когато се препъна и падна, ти им показа, че си човек, и сега всички те обожават. Върви и ги направи щастливи.
Тя се вгледа в състрадателните му очи и разбра, че е влюбена в него.
Гардеробиерката връщаше официалната рокля на закачалката.
— Дай ми я — каза Кели, погледна Марк и му се усмихна през сълзи.
След пет минути, когато уверено излезе на подиума, от публиката се разнесоха гръмовни аплодисменти. Кели спря, изпълнена с вълнение. Беше чудесно Марк отново да е в живота й.
Кели бе напрегната. Очакваше Марк да започне да я сваля, но той винаги се държеше като съвършен джентълмен. Плахостта му я накара да се почувства по-уверена. Тя започваше повечето им разговори и на каквато и тема да бяха, Марк проявяваше типичната си осведоменост и забавност.
— Утре вечер има премиера на един страхотен симфоничен оркестър — веднъж му каза Кели. — Обичаш ли класическа музика?
Той кимна.
— Израснал съм с нея.
— Чудесно. Тогава ще отидем.
Концертът мина великолепно и публиката беше ентусиазирана.
— Кели, аз… те излъгах — каза Марк, когато стигнаха до апартамента й.
„Трябваше да го предвидя — помисли си тя. — Той е като всички останали. Край“. И се приготви за отговора му.
— Наистина ли?
— Да. Всъщност… изобщо не обичам класическа музика.
Кели прехапа устни, за да не избухне в смях.
— Искам да ти благодаря за Ейнджъл — каза тя на следващата им среща. — Харесва ми да съм с нея. — „И с теб“ — помисли си. Марк имаше най-яркосините очи, които бе виждала, и прелестна дяволита усмивка. Близостта му ужасно й харесваше…
Водата започваше да изстива. Кели спря душа, изсуши се, облече си нощница и се върна в дневната.
— Банята е на ваше разположение.
— Благодаря.
Даян се изправи и отиде в банята. Вътре сякаш беше вилнял ураган. Подът бе залят с вода, навсякъде се въргаляха пешкири.
Тя излезе в спалнята.
— Цялата баня е разхвърляна. Да не сте свикнали да разтребват след вас?
Кели мило се усмихна.
— Да, госпожо Стивънс. Израснала съм, заобиколена от цял куп камериерки.
— Само че аз не съм сред тях.
„Защото не те бива за това“ — ядосано си помисли Кели.
Даян дълбоко си пое дъх.
— Мисля, че…
