— Чудес… — Връзката прекъсна. Даян затвори и усмихнато се обърна към Кели. — Добра новина! Свършено е с проблемите ни.
— Какво каза?
— Знае какво се крие зад всичко това и отсега нататък ще сме в безопасност.
Кели дълбоко въздъхна.
— Страхотно. Ще мога да се върна в Париж и да започна живота си отново.
— До половин час ще прати някого да ни вземе.
— Само че ще ми е трудно да оставя всичко това — саркастично каза тъмнокожата жена.
Даян я погледна замислено.
— Ще е странно.
— Кое?
— Да се върна към живота без Ричард. Не мога да си представя как ще…
— Тогава недейте — прекъсна я Кели и си каза: „Не говори така, защото ще се срина. Та аз дори не мога да мисля за това. Марк беше целият ми живот, единствената ми причина за живот…“
Даян наблюдаваше безизразното й лице. „Тя е като безжизнено произведение на изкуството — красива и студена“.
Кели седна на едното легло с гръб към Даян. Стисна клепачи, за да избяга от болката в себе си, и бавно… бавно… бавно…
Кели и Марк се разхождаха по левия бряг на Сена и си приказваха за всичко и нищо. Кели никога не се беше чувствала толкова добре с друг човек.
— Утре вечер откриват една изложба — каза тя. — Ако се интересуваш от…
— О, съжалявам, Кели. Утре вечер съм зает.
Жегна я неочаквана ревност.
— Друга среща ли имаш? — Опита се да придаде веселост на гласа си.
— Не. Не. Излизам сам. На банкет… — Забеляза изражението й. — Искам… искам да кажа, вечеря само за учени. Ще ти е скучно.
— Нима?
— Да. Хората ще… ще използват думи, които сигурно никога не си чувала, и…
— Мисля, че нямам непознати думи — с накърнено честолюбие го прекъсна Кели. — Защо да не проверим?
— Ами, съмнявам се, че…
— Аз съм голямо момиче. Да опитаме.
Марк въздъхна.
— Добре. Анатрипсология… малакостракология… анероидограф…
— Уф, добре — засрамено каза тя.
— Знаех си, че няма да ти е интересно. Аз…
— Грешиш. Много даже ми е интересно. — „Щом е интересно за теб“ — помисли си Кели.
Банкетът се проведе в хотел „Принс дьо Гал“ и се оказа важно събитие. В балната зала присъстваха триста души, сред които едни от най-видните личности във Франция. Един от гостите на предната маса, на която настаниха Кели и Марк, беше привлекателен мъж с очарователно излъчване.
— Аз съм Сам Медоус — представи се той на Кели. — Много съм слушал за вас.
— И аз съм слушала много за вас — отвърна тя. — Марк казва, че сте негов наставник и най-добър приятел.
Сам Медоус се усмихна.
— За мен е чест да съм негов приятел. Марк е изключителна личност. Отдавна работим заедно. Той е най-всеотдайният…
Марк, който го слушаше смутено, го прекъсна:
— Искаш ли вино?
На сцената излезе конферансие и речите започнаха. Марк се оказа прав, че вечерта няма да е интересна за Кели. Връчваха научни награди и що се отнасяше до нея, ораторите все едно говореха на суахили. Ала тя виждаше ентусиазма на лицето на Марк и се радваше, че е дошла с него.
Когато вдигнаха чиниите от вечерята, на сцената се качи президентът на Френската академия на науките. Започна с апология на френските научни успехи през миналата година и едва в края на речта си, когато вдигна една златна статуетка и произнесе името на Марк Харис, Кели разбра, че Марк е звездата на вечерта. Той бе прекалено скромен, за да й го признае. „Ето защо се опита да ме убеди да не идвам“ — помисли си тя, докато го гледаше как се качва на сцената под горещите аплодисменти на публиката.
— Той не ми каза нито дума за това — обърна се Кели към Сам Медоус.
Медоус се усмихна.
— Точно в негов стил. — После внимателно се вгледа в нея. — Знаете ли, че Марк е лудо влюбен във вас? Иска да се ожените. — Замълча за миг. — Надявам се да не нараните чувствата му.
И докато го слушаше, Кели внезапно изпита угризения: „Не мога да се омъжа за Марк. Той е страхотен приятел, но не съм влюбена в него. Какво правя? Не искам да нараня чувствата му. По-добре да престанем да се срещаме. Как ще му кажа…“
— Вие изобщо слушате ли ме!
Ядосаният глас на Даян откъсна Кели от спомените. Красивата бална зала изчезна и тя се озова в тясната хотелска стая с жената, която й се щеше да не е срещала.
— Моля?
— Танър Кингсли каза, че някой ще ни вземе до половин час — напрегнато повтори Даян.
— Това вече го чух.
— Но не попита къде сме.
— Сигурно си мисли, че сме във вашия апартамент.
— Не. Казах му, че се крием.
Последва мълчание. Кели сви устни в безмълвно възклицание.
Обърнаха се да погледнат часовника на нощното шкафче.
Когато Флинт влезе във фоайето на хотел „Мандарин“, мъжът на рецепцията вдигна глава.
— Какво обичате? — Видя усмивката на госта и й отговори.
— Жена ми и една нейна приятелка преди малко са се настанили при вас. Жена ми е руса, а приятелката й е готино чернокожо маце. В коя стая са?
— В десета, но се боя, че не мога да ви пусна. Ще трябва да се обадя на…
Флинт вдигна четирийсет и пет калибровия си ругер със заглушител и прониза китаеца в челото. После натика трупа под рецепцията и закрачи по коридора с пистолет в ръка. Когато стигна до номер десет, отстъпи назад, засили се, изби вратата с рамо и се хвърли вътре.
Стаята пустееше, но през затворената врата на банята се чуваше шуртене на душ. Флинт рязко отвори вратата. Душът бе пуснат докрай и спуснатите завеси леко се поклащаха. Той изстреля четири куршума през завесите, изчака малко и ги дръпна.
Там нямаше никого.
От ресторанта оттатък улицата Даян и Кели бяха наблюдавали пристигането на комбито и бяха видели Флинт да влиза в хотела.
— Боже мой, това е човекът, който се опита да ме отвлече! — ахна Кели.
Зачакаха. Когато след няколко минути Флинт излезе, устните му бяха усмихнати, ала лицето му излъчваше ярост. Кели се обърна към Даян.
— Ето я Годзила. Какъв е следващият ни лъжлив ход?
— Махаме се оттук.
— И къде ще отидем? Те ще завардят летищата, гарите, автогарите…
