Даян кимна.
— Моят паспорт е в банков трезор. Ще го взема. И ще имаме нужда и от пари.
В банката Даян слезе в трезора и отвори депозитния си сейф. Извади паспорта си, прибра го в чантата си и се върна на касата.
— Бих искала да закрия сметката си.
— Разбира се. Името, моля.
— Даян Стивънс.
Касиерът кимна.
— Един момент. — Отиде при редица кантонерки, отвори съответното чекмедже и започна да търси вътре. Извади един от картоните, проучи го и се върна при Даян. — Вашата сметка вече е закрита, госпожо Стивънс.
Даян поклати глава.
— Трябва да има някаква грешка. Имам…
Касиерът постави картона пред нея. Там пишеше: „Сметката закрита. Причина: титулярът починал“. Даян не повярва на очите си.
— Приличам ли ви на починала?
— Не, разбира се. Съжалявам. Ако искате, ще се обадя на управителни…
— Не! — Даян внезапно разбра какво се е случило и я побиха тръпки. — Не, благодаря.
И бързо тръгна към изхода, където я чакаше Кели.
— Всичко наред ли е?
— Взех си паспорта, но тия мръсници са закрили банковата ми сметка.
— Как са успели?…
— Съвсем просто. Те са от КИГ, а ние не сме.
Даян се замисли за миг.
— О, Господи!
— Сега пък какво?
— Трябва бързо да се обадя по телефона. — Тя припряно се насочи към една телефонна кабина, набра номера и извади кредитната си карта. След няколко секунди вече обясняваше: — Сметката е на името на Даян Стивънс. Тя е валидна…
— Съжалявам, госпожо Стивънс. Нашите данни показват, че картата ви е обявена за открадната. Ако подадете молба, след ден-два ще ви издадем нова карта и…
— Няма значение. — Даян не изчака отговора, затръшна слушалката и се върна при Кели. — Анулирали са кредитните ми карти.
Кели дълбоко си пое дъх.
— И аз трябва да опитам да се обадя.
Остана на телефона доста дълго. Когато се върна при Даян, кипеше от гняв.
— Октоподът пак премина в атака. Обаче имам банкова сметка и в Париж, така че мога…
— Нямаме време, Кели. Трябва веднага да се махнем оттук. Колко пари имаш?
— Колкото да се върнем в Бруклин. Ами ти?
— Мога да платя пътя ни до Ню Джързи.
— Значи сме в капан. Нали разбираш защо го правят? За да ни попречат да отидем в Европа и да открием истината.
— Изглежда, успяха.
— Не са — замислено възрази Кели. — Да вървим.
— Как? С моя космически кораб ли? — скептично попита Даян.
— С моя.
Джоузеф Бери, управител на бижутерски магазин на Пето авеню, проследи с поглед приближаването на Кели и Даян и им отправи най-лъскавата си професионална усмивка.
— Какво ще обичате?
— Бих искала да продам пръстена си — каза Кели. — Той…
Усмивката му се стопи.
— Съжалявам. Не купуваме бижута.
— О, жалко.
Джоузеф Бери понечи да се отдалечи. Кели разтвори ръка. В шепата й лежеше голям смарагдов пръстен.
— Това е седемкаратов смарагд, заобиколен с три карата диаманти, обковани с платина.
Управителят зяпна пръстена, взе бижутерска лупа и я постави на окото си.
— Наистина е красив, но тук имаме твърдо правило да…
— Искам двайсет хиляди долара.
— Двайсет хиляди ли казахте?
— Да, в брой.
Даян я погледна смаяно.
— Кели…
Бери отново заразглежда пръстена. Накрая каза:
— Хм… струва ми се, че можем да го уредим. Един момент. — И изчезна в офиса зад щанда.
— Да не си полудяла? — попита Даян. — Та това е пладнешки обир!
— Ако останем тук, ще ни убият. Колко струва животът ни?
Даян нямаше какво да й отговори. Джоузеф Бери се върна усмихнат.
— Пратих да изтеглят пари от банката оттатък улицата.
Даян се обърна към Кели.
— Ще ми се да не го правиш.
Тъмнокожата жена сви рамене.
— Това е само някакво си бижу… — Затвори очи и си повтори: „Това е само някакво си бижу…“
Имаше рожден ден. Телефонът иззвъня.
— Добро утро, скъпа. — Обаждаше се Марк.
— Добро утро.
Очакваше да я поздрави с рождения ден.
— Днес не си на работа — вместо това каза той. — Ходи ли ти се на разходка?
Обзе я разочарование. Преди седмица бяха разговаряли за рождените си дни. Марк бе забравил.
— Да.
— Какво ще кажеш да поизлезем?
— Добре.
— Ще дойда да те взема след половин час.
— Ще съм готова.
— Къде отиваме? — попита Кели, когато се качиха в колата.
И двамата бяха облечени спортно.
— Край Фонтенбло има чудесни местенца.
— О? Често ли ходиш там?
— Ходех по-рано, когато исках да избягам.
Кели озадачено се обърна към него.
— От какво да избягаш?
Той се поколеба.
— От самотата. Там не се чувствах толкова самотен. — Погледна я и се усмихна. — Не съм ходил, откакто се запознах с теб.
Фонтенбло е величествен кралски дворец на югоизток от Париж, заобиколен от дълбоки лесове.
— Много крале на име Луи са живели тук, като се започне от Луи Четвърти — осведоми я Марк, когато красивият замък се извиси в далечината.
